|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Църковната борба:Политически изяви |
| Описание: | През 18-ти век по българските земи било поставено началото на съществени икономически, етнокултурни и политически преобразувания, регистрирали генезиса на Българското възраждане. Навлизането на капиталистическите пазарни отношения в икономиката по българските земи било в основата на редица други промени, засягащи всички сфери на българското общество в започнатия път от Средновековието към Новото време. От съществено значение в този ред на мисли бил започналия процес на формиране на българската нация и на прослойката, призвана да бъде водача на българите в осъществяването на тяхната национално-освободителна и буржоазно-демократична революция. Става дума за българската възрожденска буржоазия и интелигенция-двете социални групи, притежаващи материалните възможности, историческата решителност и знанието да поведат народа си към освобождение.
Като най-висш израз на започналите възрожденски процеси сред българското общество в периода на т.нар. Ранно българско възраждане (нач.на 18-ти-първата четвърт на 19-ти век) може да се смята формулирането на първата българска общонационална програма за действие в лицето на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски.
Като продължение на тези процеси през първата четвърт на 19-тото столетие било създаването и разгръщането на трите основни направления на възрожденския процес в лицето на движението за новобългарска просвета и култура, на усилията на българите за извоюване на своя самостоятелна църква и на първите прояви на българското революционно освободително движение.
Движението за самостоятелна българска църква през Възраждането е най-масовото движение през тази епоха. Само привидно то има църковен характер. По своята същност и цели борбите на възрожденските българи за своя самостоятелна църква имат преди всичко политически подтекст, тъй като на практика тук става дума за движение, целящо българската нация да бъде призната като отделен и равноправен етнически субект в рамките на Османската империя, населяващ класическите български области Добруджа, Мизия, Тракия и Македония.След завладяването на Търново през 1393 г. независимата българска църква престанала да съществува. Последният български патриарх (Евтимий) бил заточен, десетки църкви и манастири били разрушени, духовенството било подложено на преследване. Сходна била съдбата на православието и в останалите български земи-Видинско, Добруджа, Македония. Не по-различно се оказало положението на православните църкви и в съседните балкански държави. Само Гръцката патриаршия оцеляла от турската инвазия, тъй като веднага след завладяването на Константинопол Мехмед 2-ри предоставил статут на единствен официален представител на православното население в Османската империя.Съществува мнение, че още през 15-ти век, когато Цариградската патриаршия поела духовната власт над българските земи, възникнали сериозни противоречия между българското население и гръцкото духовенство. Историческите свидетелства обаче показват, че до средата на 18-ти век за конфликт между българи и гърци не може да се говори, защото под опеката именно на Цариград православието постепенно се съвзело от кошмара на завоеванието. Възстановени били редица манастирски средища, активизирали се връзките с останалите православни църкви, възродил се книжовният живот. Нараснало и влиянието на духовенството в обществения живот на българите.
През втората половина на 18-ти век в политиката на патриаршията настъпили видими промени. Фанариотското съсловие окупирало ключовите места в нейното управление. Окончателно се наложила практиката на откупуване на църковните постове, което превърнало духовната власт в открита търговия и постоянни интриги. Неграмотността се ширела из духовенството, а стремежът към лично облагодетелстване довел до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци. По същото време сред влиятелните фанариотски фамилии се зародила идеята за възстановяване на някогашната Византия.
Тази идея, възприета от гръцкото духовенство като своеобразна програма за елинизиране на всички православни в Османската империя, довела до открито преследване на всякакви прояви на национална еманципация на южните славяни. През 1766 г. възстановената при Сюлейман Великолепни Сръбска църква била отново унищожена, а година по-късно и Охридската архиепископия изгубила своята автокефалност. Последвали десетилетия на съзнателно провеждана културна асимилация на зараждащата се българска интелигенция и буржоазия, намерила завършен израз в разпореждането на патриарх Григорий 5-ти от 1819 г., в което висшият клир се задължавал да бди за разпространението на гърцизма сред всички православни.
Чрез църквата и училищата гръцкият език започнал да се налага в епархийското управление, в книжовността, в стопанското всекидневие на българите. Архиереите толерирали гръцките общности и открито защитавали техните икономически и културно-просветни интереси. Всичко това пораждало реални предпоставки за конфронтация на българите с гръцките духовници.
Най-ранната проява на организираната съпротива срещу гръцкото духовенство се явяват т.нар. врачански събития от 1824 г. Като повод за негодуванието на българското население послужил наложеният от местния гръцки епископ Методий извънреден църковен данък. По инициатива на влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев било съставено оплакване, в което врачанци настоявали за отстраняването на Методий. Малко по-късно обаче Димитраки Хаджитошев бил наклеветен пред турските власти и екзекутиран във Видин.
До подобни конфликти през 20-те и началото на 30-те години на 19-ти век се стигнало и в други български градове като Скопие, Самоков и Стара Загора. Навсякъде населението настоявало за замяна на гръцките архиереи с български, но всички тези действия имали локален характер. Едва десетина години по-късно възникнали благоприятни условия за прерастване на стихийната съпротива срещу гръцкото духовенство в организирана църковно-национална борба.
През 30-те години на 19-ти век стопанските промени в българското общество придобили необратим характер. Оформящата се буржоазна прослойка натрупала значителни парични суми и недвижими имоти. Заможните българи придобили самочувствие. Повишила се ролята им в общинските ръководства и църковните настоятелства. Видими резултати били постигнати в развитието на просветата. Възрожденската интелигенция заемала все по-осезаемо място в обществения живот. Създавали се реални условия за укрепване националното самосъзнание на българите. Стопанският просперитет на българското население засегнал пряко интересите на гръцките общности, живеещи в големите градове на Румелия. Напрежението нараствало, още повече, че стопанското противоборство изкристализирало на фона на засилващото се недоволство от корумпираното гръцко духовенство. Икономическите подбуди се преплитали с църковните, културно-просветните-с националните. Страстите се нажежавали взаимно и зад привидното единство на православието в Османската империя всеки момент можело да се отприщи дълго спотаяваната неприязън на българите към гръцките архиереи.
По същото време Високата порта предприела първите по-последователни опити за реформи в Османската империя. През ноември 1839 г. в присъствието на европейските дипломати тържествено бил провъзгласен прочутият Гюлхански хатишериф, документ, в който се очертавали основните насоки за по-нататъшното модернизиране на империята. Между многото обещания султан Абдул Меджид прокламирал и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички поданици, независимо от тяхната религия и национална принадлежност. Макар и ефимерни, тези намерения легализирали съпротивата на българското население срешу фанариотското съсловие и косвено стимулирали елита на тогавашното българско общество към открити действия срещу Цариградската патриаршия.
Тук е необходимо да се отбележи, че масовизирането на българското църковно движение през 30-те и 40-те години на 19-ти век до голяма степен се е дължало и на толерантното отношение на Високата порта към българските църковни искания. Тази политика на портата не се е обуславяла от някакво специално отношение към българите, а най-вече поради желанието на турското правителство да навреди на Цариградската патриаршия заради нейната открита проруска ориентация. Поради това правителството на султана не само че се е отнасяло положително към българските църковни лидери, но често ги подтиквало и към по-радикални позиции спрямо патриаршията.
Така в края на 30-те години на 19-ти век българското възрожденско общество преминало от стихийни и локални форми на съпротива срещу гръцкото духовенство към организиране на най-масовото движение в доосвобожденската ни история-движението за църковно-национална независимост.
Движението срещу гръцките владици било подбудено и от борбата на гръцката политическа демокрация срещу патриаршията, от революционните идеи на гръцките и сръбските просветители за реформиране на църквата. Особено значение в този комплекс от причини и подбуди имал фактът, че през 1833 г. се създава гръцка автокефална църква. Българите виждали по кой път трябва да се върви, за да се измъкнат от непосредствената опека на Цариградската патриаршия. Техният стремеж бил подкрепен и от интереса, който Великите сили-Франция, Русия, Англия и Австрия, проявявали все повече към българския въпрос, а както ще се посочи по-нататък, дори от някои преки внушения на чуждите дипломати и мисионери.
Най-напред движението пламва в Търновската епархия. През 1838 г. умира търновският митрополит Иларион Криски, духовник от умереното крило сред гръцкото духовенство, което смятало, че гърцизмът може да укрепи своите позиции в България само по пътя на културното сближение с българите. Иларионовата политика намерила израз в съдействието, което той оказал за отварянето на Габровското училище. На негово място Патриаршията назначила владиката Панарет-прост и необразован каноник, върл българомразец, привърженик на екстремисткото крило сред висшия гръцки духовен клир, стремящо се към открита и брутална културна репресия с оглед асимилация на българите. Смяната на Иларион с Панарет показвала посоките на патриаршеската политика спрямо българите, тъй като Търновската епархия обхващала голяма част от българските земи от двете страни на Балкана. Българите незабавно се противопоставили на новия гръцки владика. От 16 кази на епархията-Търново, Свищов, Никопол, Русе, Разград, Габрово, Ловеч, Орхание, Враца, Плевен, Рахова, Севлиево, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък и Чирпан-били подписани петиции за неговото отстраняване и заместването му с Неофит Бозвели. През 1840 г. прошенията на търновци били занесени в Цариград от специална депутация. Високата порта поискала от патриаршията да отстрани Панарет от Търновската митрополитска катедра. Но вместо да удовлетвори българските искания, Патриаршията изпраща на мястото на Панарет отново грък-Неофит Византиос, а Неофит Бозвели бил назначен за негов протосингед. Бозвели отказва да стане слуга на Византиос, оттегля се в Лясковския манастир и оттам продължава борбата срещу гръцкото духовенство, заради което от 1841 до 1844 г. бил заточен в Хилендарския манастир.
Движението в Търновската епархия намерило нови последователи в началото на 30-те години в Самоков, Шумен и Видин. То продължило с още по-голяма сила през 40-те години. През този период в борбата срещу гръцкия владика в Търново се включва младият учител Петко Славейков. Най-будните центрове на епархията-Свищов, Габрово, Трявна, Елена, Стара Загора и Казанлък се противопоставили открито срещу елинизацията. През 1844 г. първенците от епархията изпратили нов протест до Висакатя порта, като подновили искането за български архиерей. Особено бурни народни движения стават в края на 40-те години, когато в Търново отново се връща отстраненият преди това Неофит Византиос.
Постепенно движението обхванало цялата страна. При обиколката на султан Абдул Меджид през 1846 г. турските министри били обсипани с искания и молби за български владици. Надигат се и част от македонските епархии-Охридска и Серска. Срещу гръцките владици въстават Ловеч, София, Самоков и Видин. В началото на 50-те години се пробужда и Пловдив-един от центровете на гърцизма в Тракия. Тук начело на движението застават пловдивските чорбаджии от рода на Чалъковци, учителят Найден Геров и други патриоти. След Пловдив и под негово въздействие се пробуждат Хасково, Пазарджик и други южни градове, които дотогава били в плен на гърцизма.
Църковният въпрос раздвижил и емигрантските среди. Българските ученици от остров Андрос създали през 1838 г. „Славянобългарско дружество”, което наред със своите просветни задачи си поставя за цел да се бори за прогонване на гръцките духовенства от България и за заменянето им с българи. Същите цели си поставя и обществото на българските студенти в Атинския университет, съществувало под ръководството на Иван Селимски от 1841 до 1844 г.Раздвижила се и българската емииграция в Южна Русия. Васил Априлов, Н.Паузов поддържали широки контакти с българските просветители и духовници, непрекъснато посочвали опасностите от гърцизма, настоявали да се отварят български училища и църкви, съдействали за подготовката на първите български духовници в Русия. Заедно с одеските търговци към започналото движение се присъединява и влашката емиграция, сред която от 1848 г. завършилият вече Атинския университет Селимски провеждал антигръцка агитация.
Национално-църковното движение, което през 40-те години обхващало все нови и нови епархии, карало българите да се чувстват като едно цяло. Нуждите на общата народна борба налагали да се създаде единен център, обща идеология и политическа стратегия на национално-църковното движение. Като такъв център естествено се наложил Цариград. Тук в началото на 19-ти век пребивавала значителна българска колония от търговци, занаятчии, гурбетчии, градинари, лодкари, рибари, интелигенти, наброяваща 20-30 000 души. В Цариград живеели едни от най-богатите и влиятелни търговци-братя Никола и Христо Тъпчилещови, братя Гешови, Георги Раковски и др. В Цариград действало голямо шивашко сдружение, което изпълнявало военни поръчки на турската армия. Сред цариградските българи се подвизавали едни от най-просветените български мъже през първата половина на 19-ти век-Георги Раковски, Г.Кръстевич, Ал.Екзарх, С.Доброплодни, Иван Богоров. Някои от цариградските българи, като Стефан Богориди от Котел и Василаки Величков от Върбица, се издигнали като влиятелни турски сановници. Особено силни позиции пред Високата порта имал Стефан Богориди.
Цариградската българска колония притежавала стопанска и морална сила, за да може да оглави движението. Близко до чуждото правителство, до чуждите дипломатически мисии, в непосредствен досег с патриаршеските органи, тази колония се наложила като естествен и необходим център на разгарящите се народни борби. Като водач на църковното движение обаче изтъкнал човек, идващ от вътрешността на страната-това бил Неофит Бозвели Хилендарски. Той е роден в Котел към 1785 г. Едва 18-годишен, Неофит става монах в Хилендарския манастир, където прекарва десет години от своя живот, после като таксидиот на манастира отива в Свищов и остава там за учител. Попаднал в един от районите на най-интензивно културно възраждане, Неофит се присъединява към започналата борба срещу гръцкия владика, за да изпъкне като непоколебим патриот и талантлив народен водач. През 1839 г. той отива в Цариград, за да организира българската колония. Под негово ръководство се създава българска община, която става обединителен център на започналото национално-църковно движение. След като прекарва близо четири години в заточение, през август 1844 г. Неофит отново се връща в Цариград, където среща йеромонах Иларион Михайловски (1812-1875), наречен по-късно Макариополски. Открил в негово лице предан на народното дело съмишленик, Бозвели го привлича за свой пръв помощник. На 25 април 1845 г. двамата получават специално пълномощно от чорбаджийския еснаф в Цариград, за да го представят пред патриарха и пред турското правителство по всички въпроси на църквата,от която, както пишат еснафите, „сме лишени тука в Цариград и по всичката Болгария”. Така било създадено първото българско национално представителство.
В качеството си на представители на българската общественост Неофит и Иларион подават поотделно през 1844 и 1845 г. молби до Високата порта, в които били изложени първите български общонационални искания-български епископ за българските епархии, изборност и заплащане на владиците, формиране на четиричленно българско представителство при Портата, независимо от Патриаршията, разрешение за построяване на българска църква в Цариград, за издаване на български вестник и на български книги, пълна свобода за откриване на български училища, учредяване на смесени българо-турски съдилища и т.н. Както се вижда, това е програма за национално-културна автономия, първо искане за официално признаване на формиращата се българска нация. Тази програма отразява не само нуждите на българското общество и нарастналите възможности на нацията, но и политическата прозорливост на един от най-дълбоките умове на времето-Неофит Бозвели.Цариградската патриаршия счела исканията на българите като дръзко предизвикателство. Турското правителство по свои съображения погледнало на тях неблагосклонно. Именно поради това Неофит и Иларион потърсили някои чужди мисии, за да осигурят подкрепа. Широки контакти били установени още преди това между цариградските българи и Чайка Чайковски, политически агент на полското емигрантско правителство в Париж, ръководено от Адам Чарторийски, както и с френските дипломати и мисионери в Цариград.Но и тези усилия не дали резултат. Патриаршията отхвърлила българските искания и в края на юни 1845 г. заточила Неофит и Иларион в Света гора. И оттам обаче Неофит продължил да направлява национално-църковните борби. По време на заточението въпреки лишенията и несгодите той се занимава активно с публицистична дейност, изпраща писма, съветва и насочва своите последователи. С книжовната си дейност той въоражава националното движение с ясна идеологическа програма, която се базира върху идеите на Просвещението и национализма. От национално-просвещенските идеи Неофит извежда искането за духовна самостоятелност и църковна независимост. Но поради напрегнатия труд и изнурителните заточения Неофит умира в Атон през 1848 г.Неофит Бозвели е един от най-крупните дейци на Българското възраждане. Той пръв успява да се издигне до равнището на общонароден водач, да създаде единна политическа платформа, да основе първия общобългарски център на националното движение, да подготви плеяда борци и просветители, да намеси българския въпрос в европейските отношения и да очертае с твърда ръка пътищата на най-масовото и най-всеобхватно българско движение през 19-ти век.
Неговата идея за създаване на общобългарски център била скоро осъществена. През 1848 г. 24 еснафа в Цариград упълномощили абаджийския първомайстор Никола Сапунов да издейства разрешение за построяване на български храм в Цариград. С тази работа се заема пристигналия от Русия през 1847 г. Ал.Екзарх. Стефан Богориди съдействал за получаване на султански ферман. Той подарил една своя къща за българска църква, която през октомври 1849 г. била обзаведена като параклис, наречен „Св.Стефан”. След откриването на църквата цариградската колония одобрила основните положения за нейното управление, решила да открие българска печатница, избрала 20-членно настоятелство, в което влезли видните цариградски търговци Чалъкови, Тъпчилещови, Гешов, Гаврил Кръстевич и по един представител на отделните еснафи. В работата на църковното настоятелство активно участвал и Георги Раковски. Така първият български национален център бил овладян от буржоазните среди. По този начин окончателно била закрепена хегемонията на буржоазията в общонационалното движение за култура и духовна еманципация.
Цариградската община поела грижата за училищата и просветата. Тя открила печатница. Под нейно ръководство от началото на 50-те години се издава в. „Цариградски четник”, редактиран от Ал.Екзарх.
В създаването на първата общобългарска институция се проявяват и първоначалните противоречия по църковния въпрос, излезли на повърхността като конфликт между Ал. Екзарх и Стефан Богориди. В конфликта между двамата се сблъскала тенденцията за свободно и самостоятелно развитие на църковното движение, идея, завещана от Неофит Бозвели със стремежа да то да се обвърже с турската политика и да се развива законно, в съответствие с турските реформени начинания.
Но така или иначе през 40-те години на 19-ти век всички среди на българското църковно движение били обединени от силната и властна натура на Бозвели и от неговите безкомпромисни национално-политически разбирания за българската еманципация. Тези разбирания регулират отношенията на българското църковно движение с чуждите политически сили.
Станало реален факт в политиката на Османската империя и в източно-църковните отношения, притурило към и без това толкова объркания Източен въпрос нови проблеми, българското църковно движение отрано привлича вниманието на Великите сили, конкуриращи се на Изток.
Най-непосредствено отношение към новото движение имали руската политика и Руския синод, отколе свързани с Източната църква и с Вселенската гръцка патриаршия.
Новото състояние на източно-църковния въпрос съдействало окончателно да кристализира руската доктрина. Приет бил тезисът, че и при новите условия на надигащ се национализъм трябва да се заложи върху картата на единството на източния православен свят под ръководството на Цариградската патриаршия. Това единство било разглеждано в Санкт Петербург като най-ефикасно средство срещу опитите на католицизма да проникне в Ориента, срещу настаняването на първите протестантски мисии в Турция. Източно-християнското единство трябвало да се превърне в щит срещу буржоазната идеология, срещу революционните идеи, идващи от Запад, срещу новата философия и наука. Този тезис бил съобразен главно с интересите на руското влияние сред балканските народи. В името на всичко това било вдигнато знамето на православното единство.
В края на 30-те години на 19-ти век тезисът за единство на православието станал ръководен принцип както за руската източна дипломация, така и за руското духовенство, действащо на Изток. Именно поради това, когато започват масовите надигания на българите срещу гръцките духовници, руските дипломати като че ли не забелязвали това движение. Но през следващите години, когато църковното движение става реален факт, когато българските дейци установяват контакти с представителите на Запада, Русия се намесва енергично. Руското правителство поискало от Портата да потвърди привилегиите на гръцкото духовенство в духа на Хатишерифа.
В края на юни 1845 г. руският посланик в Цариград Титов оказал енергична подкрепа на патриарха да заточи двамата водачи на църковното движение-Неофит и Иларион. А по-късно, в навечерието на Кримската война, руската дипломация поискала официално да се признаят правата (на дипломацията) на покровител на турските християни, за да ги използва в духа на своята стратегическа цел в източно-църковния въпрос.
През 40-те години в източно-църковния въпрос се намесва и Франция. Нейните дипломатически ходове в Цариград се определяли от политическата стратегия, разчитаща на целостта на империята чрез реформиране на нейните институции, което според френските политически сметки трябвало да ограничи руското влияние в Източната църква и по този начин да разкрие периметър за католическо проникване в Ориента.
С оглед на тези цели в началото на 40-те години френските католически мисии почват да проникват в българските земи. Отпускат се първите стипендии за български юноши. Френските католически училища, и особено лицеят в Бебек, отварят вратите си за тях. Наред с това френското посолство, ръководено от вещия дипломат Буркене, със съдействието на полската мисия в Цариград начело с Чайка Чайковски и с помощта на мисията в Турция установява контакт с Неофит и Иларион. По внушение на френските дипломати и мисионери двамата български водачи изработват програмата от 1844 и 1845 г. Целта е ясна-създаване на самостоятелна българска църква с оглед нейната ориентация към Рим , което ще удари руското влияние в България.
В духа на тези свои домогвания френската политика енергично подкрепила още през 40-те години българските искания. С една нота от 1849 г. френското правителство предложило на Високата порта да отдели българската църква в самостоятелна патриаршия.
За разпространението на католицизма в Ориента дейставала и Австрия. Но между нея и Франция се появило съперничество. Австрия не искала да признае френските права като единствен покровител на източните католици. Австрийските дипломати полагали много усилия да защитят Северна България, Македония, Пловдивско и Софийско като периметър за действието на католическите мисии, намиращи се под австрийска закрила. Така още през 40-те години се оформили зони на влияние, продължително оспорвани през следващите десетилетия.
През 40-те години в Източния църковен въпрос, макар и не така енергично, се намесва и Англия. Нейното отношение към българо-гръцката разпра засега остава неизвестно. Английската дипломация, ръководена от енергичния Стратфорд де Канинг, се стремяла през този период да улесни настаняването на протестантските мисии в Ориента, в това число и в българските земи, започнало към средата на 30-те години. За тази цел в началото на 40-те години Канинг принудил султана да отмени закона, който предвиждал смърт за всеки мюсюлманин, променил своята вяра. А в началото на 50-те години той издействал от Портата и специален ферман, който признавал съществуването на протестантски народ в Османската империя.И така през 40-те години всички Велики сили определили своето отношение към българския църковен въпрос, и то главно с оглед на своите интереси. Тяхната намеса довела до интернационализиране на българо-гръцкия църковен спор, до превръщането му в неразделна част от източноевропейските международни отношения и до неговото мъчително трудно решаване при непрекъснати намеси от Изток и от Запад, от православните църкви, католическите мисии и протестантските бордове.
С избухването на Кримската война през 1853 г. приключил първият етап от развитието на българското национално църковно движение. През този първи период движението успяло да привлече за своята кауза значителни маси от всички обществени слоеве на българското общество и да се превърне в най-масовото българско възрожденско движение. Най-голямото му постижение обаче било изграждането на първия български общонационален политически център в лицето на Цариградската църковна община.
До Кримската война българските църковни лидери не поставяли открито въпроса за създаване на самостоятелна българска църква, за което съществували редица вътрешни и външни препятствия. Самото българско общество все още не било готово за такава радикална стъпка, а и позициите на Русия по българския църковен въпрос също били съществен фактор. До Кримската война Русия имала доминиращи позиции по Източния въпрос и нейните интереси на Балканите диктували да се запази единството на православните християни в рамките на диоцеза на Цариградската патриаршия. Тези позиции на Петербург, както и пословичното русофилство на българите и на болшинството от българските църковни водачи също имали своето значение за характера на исканията им.
След Кримската война и най-вече след подписването на Парижкия мирен договор през 1856 г. международната обстановка на Балканите съществено се променила. Русия загубила позициите си на доминиращ фактор по Източния въпрос и не могла вече да определя правилата на политическите отношения на Балканите. По-важна в това отношение станала политиката на Западните държави-покровителки на Турция, така че външните предпоставки пред българското църковно движение станали далеч по-благоприятни.
По-благоприятна станала и вътрешно-политическата ситуация по българските земи. Българската буржоазия заякнала финансово и това повишило нейното национално самочувствие. От голямо значение за българското църковно движение бил и издаденият нов реформен султански акт в лицето на Хатихумаюна от февруари 1856 г. Съгласно този реформен акт православните народи в Османската империя и въобще нетурските общности получавали много повече права и равни възможности с мюсюлманите в различни сфери. Макар и само на книга, Хатихумаюна дал допълнителни стимули на българските църковни лидери да радикализират своите искания по отношение на патриаршията и в този смисъл българското църковно движение навлязло в нов период на развитие.
В тази обстановка след обявяването на Хатихумаюна през 1856 г. царирадските българи поискали от портата да се проведат избори за граждански и църковни български представители, които да предложат на султана имената на българи, достойни да заемат административни служби в империята. Така се ражда нова национална програма, в която от 40-те години се настоява вече за църковна автономия, а не само за подмяна на гръцките владици с български. Новата програма предвиждала официално признаване на българите като отделен народ в империята.
В името на тези искания Цариградската община призовала през декември 1856 г. градските общини от всички провинции да изпратят до Високата порта петиции в духа на новата национално-църковна програма и да изберат свои пълномощници, които да се съберат в Цариград, за да защитават българските искания. В отговор на тази покана през 1857 г. в турската столица пристигат 20 прредставители на градовете, които заедно с 40 местни общественици подават до високата порта над 60 молби. Така се оформя първото българско народно представителство, избрано от общините. Този факт независимо от неуспеха на акцията през 1856-57 г. имал огромно психологическо и политическо въздействие. Със своята акция Цариградската община окончателно се наложила като общобългарски център, а това утвърдило хегемонията на търговската либерална буржоазия в национално-църковното и културно движение.Инициативата на Цариградската община буквално възпламенила цялата страна. През 1857-60 г. движението срещу гръцките владици обхваща почти всички български провинции. Наред с Търново, Стара Загора, Враца, Ловеч, Пловдив, Пазарджик, Хасково, Самоков, Шумен се надигат и Силистра, Видин, Кюстендил, Пирот, Враня, Одрин, Велес, Прилеп и Скопие. В хода на това масово движение, ръководено от общините, кристализира идеята за самостоятелна българска църква. В подкрепа на тази идея енергично се застъпва и емиграцията от Русия и дунавските княжества, за нея работят и българите, пръснати из европейските градове.
Гръцката духовна власт остро реагирала срещу българското движение. В свикания по нареждане на Високата порта през 1858-60 г. патриаршески събор в Цариград гръцкия духовен клир отказва да приеме дори умерените искания на българите, формулирани още от Неофит Бозвели.
Така поради упорството на Патриаршията всички възможности за разбирателство пропаднали. За българите станало ясно, че не ще постигнат целите си по пътя на компромиса и от края на 50-те години се подема акция за изгонване на гръцките духовници, за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на българската църква. Като център на новото издигане в този момент изпъква Пловдив, където българите с оръжие изгонват гръцките духовници, заемат последователно църквите и налагат църковно славянско богослужение. В новото издигане, в което се използват вече и радикални средства за борба, показва, че е дошъл часът за окончателно скъсване Патриаршията.
В обстановката на всенародно движение срещу гръцките духовници съзрява идеята за формално скъсване с Патриаршията. След продължителни обсъждания и многобройни консултации с представители на Високата порта и чужди посолства, в началото на 1860 г. Цариградското представителство решава да извърши формалния акт за отделянето от Патриаршията.
Така се стига до великденска демонстрация на 13 април 1860 г., когато по време на тържествената литургия в цариградската българска църква „Св.Стефан” Иларион Макариополски не произнесъл името на патриарха. Според църковния канон това означанало, че българите отхвърлят патриаршеската власт. Многобройната българска колония, която присъствала на службата, бурно одобрила акта на скъсването и бързо разнесла вестта по цялата страна.След „великденската” акция национално-църковното движение навлиза в завършващата си фаза. Отново се надигат почти всички български градове. Пробужда се и селската провинция. Наред с традиционните центрове в движението се включват вече и изостаналите македонски и южнотракийски райони, както и черноморските градове. Остри конфликти избухват в Скопие, Охрид, Прилеп, Велес, Кукуш, Варна и на други места. Така църковно-националното движение през 60-те години очертава етническите граници на българската нация. В цялата страна гръцките владици и свещеници били прогонени, дори някои от тях, като Паисий Пловдивски, преминали на българска страна. Българските общини признали официално Иларион Макариополски за върховен български църковен началник. Високата порта била обсипана с аналогични искания. Тази акция укрепва общините, довежда до създаването на нови общински самоуправления в градовете на Македония, Южна Тракия и Черноморието, където все още силно се усещало гръцкото влияние. Начело на общините с оглед на новите нужди били избрани градските първосвещеници. Най-активна сила в тях остават еснафите, търговците и местната интелигенция. С проблемите на църковното движение в този период много активно се занимават еснафските организации.
След акцията на 13 април и прогонването на гръцките владици в началото на 60-те години движението временно утихнало. То било спряно от гръцкото противодействие, двуличната позиция на Високата порта, в която се отразявал натискът на Великите сили. През 1861 г. владиците-бунтовници били заточени и Цариградското представителство било разпуснато. Вниманието на българските дейци било отклонено от започнатото униатско движение. При това положение през 1862-63 г. въпросът бил пренесен в безплодните дискусии на смесената българо-гръцка комисия.
От средата на 60-те години обаче Цариградското представителство по внушение на великия везир Али паша подновява преговорите с Патриаршията. За дълго време църковния въпрос, решен от народното движение в провинциите, останал в сферата на смесените комисии и безплодните преговори с Али паша, патриарха и чуждите дипломати.
В тази обстановка се обнародва проектът на патриарх Григорий 6-ти от 1867 г., разработен със съдействието на генерал Игнатиев. В него се предвижда църковна автономия за българите, но само в рамките на Дунавска България и Нишко. Българските представители обаче и този път отхвърлили патриаршеските проекти, като настоявали да се зачитат историческите и етническите права на българската нация. Това окончателно доказало на Високата порта, че друго решение няма да бъде възможно.
Така през 50-70-те години на фона на могъщото църковно движение се заражда и българската национална политика, израстват първите признати представители на българската нация, които трябвало да регулират нейните отношения с Турция и Цариградската патриаршия, с европейските Велики сили. От този първи пряк контакт на българите с голямата политика кристализират окончателно различните течения и партии в църковно-националното движение.
Първата, най-силна и влиятелна групировка в църковното движение е „партията на националното действие”. Тя има двама големи водача-Иларион Макариополски сред духовниците и д-р Стоян Чомаков сред гражданските лица. Опирайки се на спонтанно изразената народна воля, тази партия защитава отначало до край българските интереси. Тя отхвърля категорично както тезата за единението, така и прозападните домогвания. Националната партия се ползвала с подкрепата на цялата нация, на общините, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Силно влияние върху нейните схващания оказала екзалтираната патриотична позиция на Георги Раковски, защитавана на страниците на в. „Дунавски лебед”, намерила израз в неговия план за създаване на „българска национална християнска държава”, откъсната както от Източната, така и от Римската църква.
Втората групировка е на умереното действие. Тя застъпва тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разривът с Патриаршията. По същество това течение отразява компромиса между българските домогвания и руската политика и представлява русофилската партия в национално-църковното движение. Начело на „умерените” стоят проруски настроените български дейци като Найден Геров, Бурмов, за известен период и Ал.Екзарх. Привържениците на това движение са ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Към него гравитира и Петко Р.Славейков, макар че много често той се проявява и като привърженик на партията за независимо национално действие.
Третата партия се представлява от туркофили-Г.Кръстевич, братя Тъпчилещови, Иван Хаджипенчович, редакторът на в.”Турция” Н.Генович и др. Те също са за независима българска църква, но смятат, че целта трябва да се постигне чрез умерени, легални действия, които да покажат на Високата порта, че срещу верноподаничеството българите имат право на компенсация. Това фактически е една „политическа опашка” на противоречивите начинания на Али паша и на Високата порта.
Четвъртата групировка е на униятите. Те смятали, че българският въпрос може да се реши най-удачно със съдействието на Запада (униятите на Франция и Австро-Унгария, протестантите на Англия и САЩ). В тактическо отношение те са привърженици на прозападното действие. В тези среди има много противоречиви настроения. Само малка част от тях били искрени привърженици на католицизма или на протестанството. Повечето смятали, че чрез унията може да се упражни ефикасен натиск върху руската и патриаршеската неотстъпчивост и да ускори църковната независимост.Но всички течения в църковното движение се обединявали от българския патриотизъм, от желанието да решат църковния въпрос в интерес на българската нация. Но въпреки това разделянето на българските политици и на интелигенцията в националното църковно движение има отрицателни последици, породили борбата между „филите” и „фобите” в новата българска история.
В случая обаче нито намесата на Великите сили, нито борбата между различните течения, нито противодействието на Патриаршията и интригите на Високата порта можели да спрат национално-църковното движение. Неговата съдба, може би един от малкото случаи в нашата история, била решена от българския народ.
Тридесет и две години след първите надигания в Търново, през 1870 г. българското църковно движение достига своя щастлив зъвършек. На 27 февруари (11 март) бил издаден султански ферман за учредяване на Българска екзархия. Според фермана Екзархията е независима от Патриаршията. По гражданските въпроси тя кореспондира директно с Високата порта и сама урежда своето вътрешно управление. Член 10 на фермана определя и духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обема 15 епархии:Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и някои села), Сливенски санджак, Созополска каза, Пловдивска епархия (без Пловдив, Станимака и някои села). За останалите области със смесено население се предвиждало да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт то ще премине.
След издаването на фермана борбата между българите и Цариградската патриаршия избухва с нова сила. Висшият гръцки клир се противопоставя категорично на отделянето на българите в самостоятелна църква. Започнало грубо и безцеремонно преследване на екзархистите в смесените македонски епархии. Патриархът заплашил, че ще свика събор и ще обяви отцепниците за схизматици. Българите обаче, които решавали един не чак толкова църковен, колкото един изключително национално-политически въпрос, не се уплашили от гръцките интриги и нападки. Те не се поддали и на апелите за примирение, а се заели незабавно да изградят в съответствие с фермана Българската екзархия. През 1871 г. в Цариград бил свикан църковно-народен събор, който приел екзархийския устав и определил основните начала, върху които трябвало да бъде учредена българската църква. Тези начала предвиждали съборно управление и изборност на управителните църковни органи. В съответствие с устава на 16 февруари 1872 г. за пръв български екзарх бил избран видинският митрополит Антим 1-ви (1816-188 . Светското име на Антим 1-ви е Атанас Михайлов. Истинският водач на българската църква Иларион Макариополски бил отстранен от поста, който логиката на обществената борба естествено му отреждала поради позицията на Високата порта, внушена от Великите сили, които не искали да имат работа с такава ярка, предана на нацията влиятелна личност.
Създаването на Българската екзархия предизвикало бурна реакция от страна на Патриаршията. Тя свикала събор, който на 16 септември 1872 г. обявява българската църква за схизматична, т.е. за отлъчена от православието. Оттук нататък борбата вече била пренесена в смесените епархии на Македония.
През 1874 г. съгласно фермана в Скопско и Охридско било проведено допитване на народа. Установило се, че в Скопска епархия от 8698 християнски църкви само 567 пожелали да останат под властта на Гръцката патриаршия, останалите 8131 изказали желание да минат под духовното ведомство на Българската екзархия. В град Охрид и околността му пък само 139 души поискали да бъдат патриаршисти, а 9387 фамилии категорично се обявили за Екзархията. В резултат на плебисцита турското правителство издало берати за назначаване на български владици в двете епархии. Така зъвършила борбата на българите за национално-църковна и културна еманципация.
Създаването на Българската екзархия е едно от най-крупните събития в българската история, плод на всенародно движение, в което участвала цялата нация. В резултат на продължителните и организирани борби за духовно обособяване след близо пет века българите били признати за самостоятелен народ. В общи линии това признание е съответствало на патриотичните права на българската нация. Ферманът и проведените плебисцити включили под властта на Екзархията почти всички български земи от Дунавска България, Тракия и Македония, където през Средновековието и вековете на робството живеели българи, хора, говорещи български език, където се били създали главните центрове на българската култура.
Българската екзархия е първата международно призната национална институция, изиграла изключителна роля в българската история. Като обединила българите духовно, политически и религиозно, като се противопоставяла на чуждите посегателства върху националното и културно-историческо наследство , като застанала на стража в защита на езика и вярата на българите. Екзархията способствала във висша степен за запазване и развитие на българската нация, както и за нейното политическо освобождение. |
| Реклама | |
| Българска история |
| 13/05/2010 |
| stefan |
Назад
|
|
|
