|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Просвета и култура:Възрожденският подем |
| Описание: | През 18-ти век по българските земи започнали радикални стопански и социални промени, в основата на които било навлизането на капиталистическите производствени отношения в местната икономика. Тези промени били най-видими в областта на занаятчийското производство и търговия, а отчасти и в аграрната област. Така започнал процесът на създаването на единен национален български пазар, на базата на който българите от различните краища по нашите земи започнали да се усещат като едно цяло, като единна нация. Формирането на модерните нации в Европа винаги било съпроводено и с появата на национализма в благородния смисъл на тази дума, доколкото тук става въпрос за висока степен на солидарност между представителите на една нация и тяхната готовност да работят за просперитета и благосъстоянието на своя народ. Този процес не отминал и българите, в резултат на което още от 20-те години на 19-ти век сред българското общество започнали две общонародни движения, които имали за цел културната и църковната автономии на българския народ, на практика-неговото признаване като отделен и равноправен етнически субект в рамките на Османската империя.
Движението за новобългарска просвета и култура представлява един от трите структурни компонента от съдържанието на Българското възраждане. Колкото и относително самостоятелно да изглежда това движение на българската възрожденска нация, то все пак си остава неразривно свързано както с църковно-националните борби на българите, а дори и с българската национална революция, доколкото именно възрожденското училище успява да възпита нейните водачи и дори генерацията, която през 70-те години на 19-ти век успяла да доведе до успешен край борбите за национално освобождение.В процеса на изграждането на капиталистическите отношения по българските земи започнала да се формира и социалната прослойка на българската буржоазия, т.е. на онази социална група, която била призвана да бъде водач и организатор на инициативите на българската нация през Възраждането. Формирането на тази социална прослойка на практика се оказала и една от основните предпоставки за началото на движението за новобългарска просвета и култура. Самата професионална ангажираност на българския възрожденски буржоа и най-вече на българския търговец, му налагали да се образова съобразно модерните критерии на понятието. В своето ежедневие българският буржоа трябвало да притежава модерни знания по математика, геометрия, икономика, география, история, правни науки, да владее чужди езици и т.н. Без такива знания били немислими каквито и да било значителни стопански инициативи, особено извън границите на Османската империя.
От друга страна необходимостта от престижно за времето си образование било нужно за българските предприемачи, за да могат да импонират на своите търговски партньори от чужбина. Поради тово още през 18-ти век част от представителите на българската търговска буржоазия предпочитали да се образоват в европейските университети в Одеса, Петербург, Москва, Букурещ, Виена, Хайделберг, Мюнхен, Париж, Брюксел. Предпочитани били и елитните цариградски колежи-„Ам. Роберт колеж” и „Френско-турския лицей Галатасарай. Голяма част от българите заапочнали да се образоват и в откритите новогръцки училища в Пловдив, Цариград, Сливен, Одеса, Видин. По време на обучението си любознателните българи имали и възможност да наблюдават патриотичната екзалтация на много свои състуденти или на техните преподаватели, които се превръщали в меценати на учебното дело в своите страни и се гордеели с тази своя дейност. Този пример се оказал заразителен за немалко българи, които, след като се завръщали по родните си места, отдали голяма част от своята енергия, знания и финансови средства за организацията на модерното българско светско образование.
Твърде важна предпоставка за началото на движението за новобългарска просвета и култура през Възраждането била и Епохата на Танзимата в Османската империя. Тази епоха се състояла в опитите на централната власт в Цариград да се модернизира Турция по западноевропейски образец, за да може империята да се адаптира към развитите европейски държави. Както е известно, тези реформи не постигнали целта си поради консервативността на османското общество и силната съпротива на мюсюлманския духовен клир, но в контекста на този реформен процес все пак била създадена необходимата законодателна ниша, в рамките на която се позволявало на подвластните християнски народи да създават свои автономни просветно-културни и църковни институции. По този начин движенията на българите за църковна самостоятелност и за новобългарска просвета и култура получили легитимност пред турската власт, което от своя страна обуславяло и превръщането на тези движения в масови, общонародни. В това отношение от особено значение били реформените актове на султана Гюлхански Хатишериф от 1839 г. и Хатихумаюн от 1856 г.
Когато става въпрос за началото на движението за новобългарска просвета и култура, трябва да се има предвид и обстоятелството, че това движение не започва съвсем без основа, тъй като още до началото на Възраждането по българските земи действала система от килийни училища, които се откривали обикновено към манастирите и техните метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обученето се изразявало в усвояване на първоначални умения по писане, четене и малко смятане. За учебници се използвали предимно църковни книги. Преподаването се осъществявало на църковнославянски или гръцки език.Като цяло килийното образование имало елементарен и религиозен характер. Но това не означава, че до появата на първите модерни училища просветното дело в българските земи се е развивало само в орбитата на църковната догматика. В условията на османското владичество християнското възпитание се явявало мощен фактор за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно, при липсата на каквито и да било други културно-просветни институции, килийните училища осигурявали един необходим минимум от знания, без които общественият просперитет на българите бил немислим.
През 18-ти век килийните училища получили още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над 100 килийни училища, по-известни от които били тези в София, Котел, Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастири. Според подготовката на самите учители децата започнали да изучават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като „Стематография” на Христофор Жефарович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход.
За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди и по засиления интерес на общините към учебното дело, по нарастващата социална роля на даскалското съсловие, по появата на първите български буквари, като този на Марко Теодорович.
Навлизането на светския елемент в килийните училища се наложило като водеща линия в развитието на просветното дело в българските земи през 18-ти и началото на 19-ти век. Тези промени обаче не можели да компенсират изоставането на българското общество от духовните постижения на просвещенска Европа. Разширяващите се стопански контакти с околния на Османската империя християнски свят и целенасоченото културно-политическо проникване на Франция, Англия, Русия и Австрия в Балканския регион подчертали още по-осезаемо недостатъците на килийното образование. Зараждащата се търговска и занаятчийска буржоазия постепенно осъзнавала нуждата от нов тип училище, което трябвало да задоволи нейните нарастващи потребности от знания в областта на географията, стокознанието, естествознанието, чуждите езици. Формиращата се интелигенция от своя страна разширявала кръгозора си и проявявала все по-силен интерес към историята, езикознанието, литературата и философията.
Под въздействието на всички тези фактори през първата половина на 18-ти век сред висшите кръгове на османската аристокрация започнали да се долавят симпатиите на една ранна „европеизация”, намерила израз в откриването на първата типография в Цариград, в създаването на редица нови литературни произведения и политически трактати, в осъзнатата необходимост от изучаване и прилагане на стопанския, военния и политическия опит на християнските държави.
Почти по същото време се забелязали и първите резултати от духовната обнова на гърци и сърби. В Цариград, Одрин, Костур, Янина и други градове на Османската империя гръцките просветители открили модерни светски училища, учебниците за които се подготвяли по европейски образци, а учителите се издържали от общините. Постепенно гръцки училища били открити в Пловдив, Мелник, Търново, Сливен.
Успехите на гръцката просвета дали тласък на първите осъзнати усилия за реформиране на традиционното килийно образование и в българските земи. Тази потребност обаче придобила по-ясни контури в началото на 19-ти век, когато станало ясно, че покрай положителното си въздействие гръцките училища създавали реални предпоставки за елинизиране на прохождащата българска буржоазия.
Негативната оценка за гръцката просвета е вплетена трайно в националната идеология на българското възрожденско общество. Но тя не би трябвало да се абсолютизира, защото в началото на 19-ти век подтикът на българския елит към по-високо образование на роден език бил само своеобразна реакция срещу гръцкото образование. Интересът на българина към светското знание бил продиктуван от потребностите на всекидневието и това се доказва от обстоятелството, че първите самостоятелни инициативи на българите в просветната област-елинобългарските училища, са дело на гръцки възпитаници, които до края на живота си остават поклонници на гръцката култура и просвета.
Елинобългарските училища започнали да се откриват в началото на 19-ти век. По своя характер те били светски, като обучението се извършвало на гръцки и на български език. Първото елинобългарско училище отворило врати в Свищов през 1815 г. под ръководството на Емануил Васкидович. По-късно такива училища били създадени от Райно Попович в Котел и Карлово, от Иван Селимински в Сливен, от Константин Фотинов в Смирна и т.н.
Елинобългарските училища се явявали преходна форма от килийното образование към новобългарската просвета. Само за десетина години възпитаниците на тези училища започнали да играят съществена роля за духовното обновяване на българското общество. Една част продължили образованието си в чужбина, други поели по пътя на учителстването и влели живителна струя в реформиращата се българска просвета.
Покрай откриването на килийните и елинобългарските училища видимо се съживила дейността на местните общини и на еснафите. Желанието да се организира българско училище, съобразено с потребностите на деня, подтикнало родолюбивите чорбаджии, богатите търговци и манифактуристи да се включат активно в реформирането на традиционното образование в своите селища. Така с тяхната материална подкрепа през 20-те години на 19-ти век възникнало и се развило мощно движение за национална просвета, което обхванало всички райони на страната.
Ръководството на това движение се осъществявало от общините и от създаващите се училищни настоятелства. В изграждането на модерното светско училище се включила и емигрантската буржоазия, като особена активност проявили българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те предоставяли значителни суми за строителство на училищни сгради, за закупуване на учебници и учебни помагала или за стипендии в чужбина на по-кадърните ученици.
Първите прояви на организираното просветно движение се свързват с елинобългарските училища. Но истински размах движението придобило едва през 30-те години на 19-ти век. Изключителна роля за това изиграл подготвеният от Петър Берон през 1824 г. „Буквар с различни поучения”.
Петър Берон е роден в Котел, според някои източници през 1795 г., а според други-през 1800 г. Учи в прочутата Бейска академия в Букурещ, по-късно се установява в Брашов, където с материалната помощ на българския търговец Антон Иванов издава „Буквар с различни поучения”.
През 1825-1831 г. учи медицина в Хайделберг и Мюнхен. След като защитава докторат, се завръща във Влашко и известно време е лекар в Крайова, занимава се и с търговия, от която понатрупва значително богатство. През 40-те години заживява в Париж, Лондон и Прага, където се отдава на научна работа. Публикува трудове в областта на геологията, космологията, астрономията. Умира в Крайова през 1871 г.
В предговора към своя буквар авторът формулирал няколко нови педагогически идеи, които очертали насоките на развитие на новобългарска просвета за десетилетия напред. Петър Берон поставял акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагане на Бел-ланкастарския (взаимоучителния) метод. Този метод, наречен по името на двамата си създатели, разпространяващ се в Западна и Средна Европа от началото на 19-ти век, позволявал на учителя с помощта на по-напредналите ученици да обучава едновременно до 100 деца. За ония години, когато учителите били малко, а парите за просвета не достигали, взаимоучителният метод правел светското образование достъпно за повече български деца.
За значението на „Рибния буквар”, както още бил популярен учебникът на Петър Берон, може да се съди по обстоятелството, че до Освобождението той бил преиздаден шест пъти. На говорим български език „Рибния буквар” отварял прозорец към привлекателния и непознат свят на историята и географията, на зоологията и физиката. Няколко поколения български ученици можели да научат от този учебник какво е това хипопотам или носорог, какво представлява кафето, как са живели древните хора.
Десетина години след като Петър Берон отпечатал своя буквар, по инициатива на богати и патриотично настроени търговци в Габрово било организирано първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване била на големия меценат на българското образование Васил Априлов. Той е роден през 1789 г. в Габрово. Учил в родния си град, в Брашов и Виена. По-късно се установил в Одеса, където създал търговска кантора и успял да понатрупа значителни капитали.По предложение на Васил Априлов влиятелните габровски фамилии на Мустакови, Килифарови се обърнали с молба към търновския митрополит Иларион Критски да окаже помощ за откриване на светско училище в родното им селище. Инициативата била подкрепена от всички общински първенци. Иларион Критски препоръчал за учител Неофит Рилски, който заминал за Букурещ, за да усвои „взаимоучителната метода”. На 2 януари 1835 г. с тържествена церемония училището отворило врати. Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и примерът на габровското население бил последван от хората в Елена, Търново, Сливен, Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникнали над 50 взаимни училища.
С разпространяването на взаимните училища започнало печатането на учебници и учебни пособия. Започнало строитерството на нови училищни сгради. Оформяло се и многобройно учителско съсловие. През 1840 г. в Плевен било открито и първото девическо училище, а през 1846 г. в Копривщица се появило и първото класно училище.Класните училища представлявали следващата по-висока степен на образование по българските земи. Броят на изучаваните предмети значително нарастнал, обучението продължавало от две до четири години. Най-известните класни училища се намирали в Пловдив, Търново, Елена, Свищов, Велес. Тези училища народът наричал „даскалоливници”, защото в тях фактически се подготвяли бъдещите учителски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция.
След Кримската война българската просвета предизвикала могъщо национално движение, което пробудило народните низини и достигнало забележителни резултати. Заякнала стопански, буржоазията можела да отделя повече средства за просвета. Под формата на дарения и помощи българските търговци, промишленици и занаятчии изграждали и обзавеждали училища, отпускали суми за заплащане на учителите, за изпращане на български младежи на учение в чужбина. Особено големи грижи за просветата полагали едрите търговци от Цариград, Одеса, Букурещ, Виена, както и българските общини от големите градове вътре в страната, в които търговско-занаятчийските среди успели да изтласкат старите чорбаджийски елементи.Важно значение за развитието на националната просвета през този период има и разгръщащото се църковно-национално движение, което предизвикало остра конкуренция с гръцката образованост, подтиквало българите да строят училища и църкви като постове и защитници на тяхната националност, език и култура.
Общият национален и духовен подем на българите след Кримската война се ускорил и от създаването на първите политически формации, което довело до окончателното оформяне на национално-освободителната идеология, предизвикала оптимистични настроения.
И през този период като могъщ ускорител на духовния подем, на стремежа към модерна просвета и култура действали външните културно-политически влияния.
След Кримската война (нека припомним, че до нея се стига, след като Русия слага ръка върху Константинопол и проливите. Англия е против това; тогава Наполеон3-ти изпраща експедиционен корпус и е превзета руската крепост Севастопол;през неговото управление Франция е съюзник на Англия) особено силно влияние върху българската просвета упражнявала Русия. Създаденото през 1854 г. Българско одеско настоятелство-организация на емигрантската буржоазия в Южна Русия, си поставило за цел да събира дарения за българските училища и църкви. По негова инициатива в Русия са привлечени много български младежи и девойки, които постъпвали в руските гимназии, семинарии, лицеи и университети. През 1865 г. руското правителство решило да създаде единна система за подбора и обучението на южните славяни в Русия. С императорска заповед за тази цел били отпуснати 5 000 сребърни рубли. За образованието на южните славяни били определени специални учебни заведения-Одеската гимназия и университетът в Николаев. В град Николаев през 1863 г. бил открит пансион за български и южнославянски юноши, ръководен от българина Тодор Минеков. Наред с това под покровителството на славянските комитети български младежи учели в университетите на Москва, Киев, Одеса, Петербург и в редица други градове. От Кримската война до Освобождението в Русия получили образование няколкостотин млади българи и българки, между тях и едни от първите дейци на Българското възраждане-Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Друмев, Н.Бончев, Марин Дринов, К.Миладинов и редица други.Освен в подготовката на националната интелигенция руската помощ за българската просвета се изразявала и в изпращане на книги и пособия за българските училища, в отпускане на специални суми от руските консулства за училищата в изостаналите краища.
Така поради обстоятелството, че след Кримската война руската политика на Изток залагала главно на културно-политическото влияние сред южните славяни, българската просвета получила нови материални и морални средства за напредък и развитие.
Силно влияние върху българската просвета упражнила и Франция. Благодарение на дейността на католическите мисии след 1856 г. в Турция за българските младежи били открити вратите на над 29 католически училища, между които най-голямо значение за националната просвета имали колежът в Бебек и френско-турският държавен лицей на Галатасарай в Цариград. В тези две първокласни учебни заведения получили образование много български учители, писатели, драматурзи, търговци и общественици, между които изпъкват имената на Добри Войников, Константин Величков, Т.Пеев, Н.Бобеков, на бъдещия български екзарх Йосиф, Драган Цанков, Ив.Ваклидов, Стоян Михайловски и др. Около 100 български младежи, между които Ал.Екзарх, Иван Богоров, М.Балабанов, Стоян Михайловски, Т.Шишков, Николай Богороди, д-р Ст.Чомаков завършват медицина, право, литература във френските университети.
Френската образователна система и педагогическа мисъл спомогнали на българското училище със своя опит. Достатъчно е да се отбележи само, че българските учители използвали 47 френски учебни пособия по аритметика, логика, естествени науки, литература, музика и т.н. Значителна роля в българското образование играели и английските и американските протестантски училища за момичета, открити в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе и други градове. В знаменития „Робърт колеж” в Цариград, най-представителното учебно заведение в Ориента, получили образование голяма група български учители, търговци и общественици.
По същото време стотици българи се учели в училищата и университетите на Австро-Унгария и на балканските страни. Големи колонии от учащи пребивавали във Виена, Прага, Табор, Белград, Загреб, Букурещ и Цариград.
В тези условия учебното дело отбелязало голям напредък. В страната се изградила широка мрежа от основни училища, която обхванала всички български градове и много села. През 1876 г. в България имало 1500 основни народни училища.Значително се увеличил и броят на класните училища. Според непълни сведения през 50-70-те години функционирали около 50 класни училища с по два, три, четири и пет класа. В по-големите градове били открити и около 20 класни училища за момичета. Класните училища разширили своите програми. В тях се изучавали всички основни дялове на науката, застъпени били няколко езика-български, турски, гръцки и западни, главно френски език. В някои училища се преподавали и практически дисциплини като земеделие и търговия. Подобрил се съставът на учителите. Вече част от българските учители били завършили висши науки в чужбина. Най-големите центрове на училищното дело след Кримската война, които определили насоките в новобългарското образование били:Пловдив, където функционирало средищно училище „Кирил и Методий”, което подготвяло учители за цялата страна; Стара Загора, където броят на учениците понякога достигал до 1 000 души; Габрово-традиционен център на българската просвета; Шумен-център на нови педагогически идеи, град, където най-напред се въвежда обучението по химия, по пеене и по гимнастика; Елена, където съществувала прочутата „даскалоливница; Търново, Русе, Неврокоп, Велес, Прилеп, Тулча, София.На полето на народната просвета след Кримската война работят едни от най-изявените български възрожденски дейци-П.Р.Славейков, Димитър Миладинов, Кузман Шанкарев, Сава Филаретов, Ст.Шишков, Йосиф Ковачев, Добри Войников и редица други.
Успоредно с развитието на образованието вътре в страната силен интерес към учение проявявала и многобройната българска емиграция във Влашко, Молдова, Бесарабия, в Южна Русия и Цариград. Оформят се няколко центъра на новобългарско образование вън от пределите на страната-Букурещ, Браила, Цариград, които живеят с общия ритъм на новото българско образование и подготвят учители за вътрешността.
Общият подем на новобългарската просвета налагал да се премине към създаването на по-висши училища. До Освобождението били открити гимназии. Първата от тях се създава през 1859 г. в град Болград (Бесарабия). През 60-те години Пловдивското класно училище също прераства в гимназия. Под наименованието Пловдивска семинария то било обособено като училище за подготовка на учители и духовници. През 1873-1874 г. се открива и Априловската гимназия в Габрово.
Наред с откриването на трите гимназии през 70-те години в България се създават и няколко специализирани училища. През 1868 г. Йосиф Ковачев отворил в Щин първото педогогическо училище, което подготвяло учители за основните училища. Подобно училище той създава през 1874 г. и в Прилеп. През 1873 г. в Свищов Д.Шишманов открил търговско училище, което обаче просъществувало само една година. След 1873 г. били отворени и първите богословски училища Петропавелския манастир край Лясковец и в Самоков. Към богословските училища имало и педагогически. Те подготвяли не само грамотни хора, но и кадри, необходими за нуждите на просветата, културата и стопанския живот. В най-авторитетните училищни центрове-Пловдив, Стара Загора, Габрово, Търново, Велес, Елена се подготвяли учители. В някои училища-болградското, шуменското, разградското, се преподавал специален предмет-земеделие. През 1871 г. Дани Гинчев издава и първия учебник за селскостопанска просвета.През 70-те години по инициатива на българските търговци от Цариград, Одеса и Букурещ и при горещата подкрепа на цялата българска интелигенция се обсъжда въпросът за откриване на висше училище. Тази идея, въпреки подкрепата, която намира в цялата българска страна, не била осъществена поради противодействието на турското правителство и на Цариградската патриаршия.
След Кримската война, наред с нарастващите борби срещу гръцкото духовенство за самостоятелна българска църква, окончателно се оформили и национално-църковните институции.
След Хатихумаюна във всички български градове и в някои села били създадени български общини, които заедно с техните училища и църковни настоятелства били главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-70-те години и особено със Закона за властите от 1864 г. техният статут бил окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в придатък към местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. През този период градските общини разпространяват властта си и над близката провинция. Например общината във Варна извоювала просветата и църквите във Варненско и в цяла Добруджа.
През 50-70-те години на форума на общинското самоуправление се разгарят борби между старите чорбаджии и новата промишлено-търговска буржоазия. Традиционният чорбаджия бил изтикан постепенно от общините, от църковните настоятелства и училищните настоятелства. Неговото място заемат занаятчиите и търговците. По този начин окончателно се закрепва хегемонията на буржоазията в културно-националното движение.
Общините се превърнали в главни опори на българската просвета. Когато през 60-те години Високата порта се опитала да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на общините било подбудено общонародно движение за запазване на българския характер на училищата. Общините бдели също така против чуждата намеса в националната просвета. Те станали и главни инициатори за изпращането на български младежи на учение в чужбина.
От 1856 г. в градовете започнали да възникват първите читалища. Най-напред български читалища били открити в Свищов, Шумен и Лом. До Освобождението били създадени 131 читалища. Във взаимодействие с училищата и общините читалищата се грижели за просветата, като организирали читални за възрастни, библиотеки и неделни училища за младежите, които не можели да посещават редовните учебни заведения. Постепенно читалищата станали база за развитие на театъра и музиката, за разпространение на българските периодика и книга. Така те се наложили като организатори на духовния и обществения живот.
Читалищата изпълнявали културно-национални функции и сред емиграцията. Особена роля в това отношение имали читалището „Братска любов” в Букурещ, център на революционната емиграция, „Българско читалище” в Букурещ, ръководено от Добродетелната дружина, читалищата в Браила, Болград, и особено Цариградското читалище, придобило по-късно общонационални функции.В условията на разгръщащото се културно-национално движение се създават и други обществено-културни организации. На първо масто между тях изпъкват женските дружества, които се грижели за девическото образование, за просветата на майките, за издигане ролята на жената в българското общество.
В края на 60-те и през 70-те години се основават учителски и ученически дружества, които имали амбиции да приобщават интелигенцията към модерната култура, да поддържат културен живот сред гражданството, да разпространяват книги и списания и педагогически знания.
Развитието на културните учреждения и организации, плод на народното творчество, в условията на духовен подем постепенно давежда до оформянето на първите общонационални културни институции, играли ръководна роля по отношение на цялата страна. Първият орган, който придобил общонационални функции по отношение на просветата, било Настоятелството на църквата „Св.Стефан” в Цариград. Съставено от заможни търговци и занаятчии, то се обособило като отделна община, която по силата на своето влияние и поради средствата, с които разполагала, започнала да упражнява морален контрол върху училищата, читалищата, общините, печата, да насочва и координира усилията на нацията в културно отношение.
През 1864 г. към Цариградската община се създава Българско читалище, което чрез своето едноименно списание насочвало учебната и читалищната дейности. Пак в Цариград през 1868 г. се основава и Българско благотворително братство „Просвещение”, поставило си за цел да съдейства за развитието на националната просвета в застрашените от гърцизма македонски райони. През 1871 г. била създадена и „Македонска дружина” като организация, противостояща на гръцката македонска дружина, създадена през същата година със задача да погърчи българите в Македония и Егейска Тракия. През 1872 г. Македонската дружина се преобразувала в „Каса за бедните български училища”. След учреждяването на Българската екзархия някои от самоорганизираните културно-национални институции били разпуснати. Българската просвета преминала под ведомството на епархиалните съвето и подчинените на тях общини. Но и през този периоз значителна роля останали да играят Цариградската община, Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина.
Общобългарските институции защитавали общите културни интереси на нацията. Те били инициатори за създаване на организация на учителите чрез т.нар.учителски събори, които започнали да се провеждат от 1868 г. в главните просветни центрове-Стара Загора, Прилеп, Пловдив, Казанлък, Тулча. От 1872 г. съборите били организирани вече от Екзархията по епархии. Първият епархийски събор, който приел програма за градските и селските училища и назначил училищен инспектор, бил проведен в Шумен.Българските просветни органи в Цариград подпомагали общините от изоставащите в просветно отношение райони на Македония. По апел на братството „Просвещение” и на Българското читалище много общини от Северна България и Тракия, както и богати търговци сред емиграцията, внесли дарения в полза на просветното дело в Македония, изпитващо силните удари на гръцкия културен натиск. Благодарение на усилията на българските общини в Македония, подпомогнати от цялата страна, през 60-70-те години и македонските райони започват да живеят с общия ритъм на българския културен ренесанс. Още преди създаването на Екзархията в Македония били открити 120 училища, в които се учели над 12 000 ученици.
Главната заслуга на общонационалните просветни институции в Цариград се състои в това, че те отстоявали българските интереси от чуждите културно-политически домогвания. Те воювали срещу гръцкото влияние и срещу опитите на група сръбски мисионери, изпратени от белградското правителство през 60-те години да откриват училища и разпространяват сръбска литература по главните градове на Македония и по западните български земи. Националните културни институции в Цариград отхвърлили категорично и проекта на Мидхад паша за отоманизирането на българските училища. Чрез цариградската преса те предизвикали силно движение сред българската интелигенция срещу турското посегателство.
Така просветното движение, започнало през 20-30-те години с изграждането на няколко основни училища се превръща след Кримската война в общонародно движение за кулурно-духовна еманципация. То изиграло революционна роля в историята на Българското възраждане. Чрез училищата и просветата българското общество се измъкнало из тъмнините на Средновековието и се приобщавало към постиженията на модерната буржоазна цивилизация. Просветното движение формирало отредите на българската национална интелигенция. То съдействало във висша степен за моделирането на новобългарския език, за раждането на новата българска литература и изкуство. Като обединило целия народ от Дунавска България, Тракия и Македония в общия ритъм на духовната обнова, във висша степен способствало за развитието на българската нация.Когато става въпрос за изграждането на новобългарската просветна система през Възраждането, мнозина изследователи на тази тематика, не без основание, отбелязват, че тук става въпрос за един истински подвиг на българската възрожденска нация. Възрожденското училище, по своите образователни възможности, не отстъпвало на просветните системи в редица европейски държави, въпреки че у нас нямало компетентни финансови и образователни държавни институции, които да направляват, програмират и финансират модерното образование. Изграждането на новобългарската просветна система било дело на обикновения българин и особено на възрожденската буржоазия и интелигенция, на способностите да се самоорганизира и най-вече на създалия се култ към знанието и образованието.
Една от най-характерните особености на българската възрожденска просветна система била нейната демократичност, тъй като до училищната скамейка имали равен достъп децата на всички социални прослойки. Тази демократичност се подчертавала и от факта, че образованието по българските земи било безплатно, въпреки че материалните възможности на българското общество по това време не били на равнището на обществата в по-голямата част от Европа. В българската възрожденска образователна система липсвала строгата йерархичност на образователните системи в повечето европейски държави, където елитните училища били предназначени само за едно отбрано малцинство и където представителите на социалните низини на практика нямали достъп до най-престижните университети и колежи.
Новобългарската просветна система през Възраждането имала големи заслуги и към българската национална революция и затова нейното значение не може да се изчерпва само в областта на знанието и образованието. Добре известно е, че почти всички водачи на българското национално-освободително движение през Възраждането били възпитаници на възрожденското училище, а повечето от тях-Левски, Ботев, Каравелов и много други в определени периоди били и учители в същите тези училища. Дори няма да бъде пресилено да се твърди, че именно възрожденското училище е подготвило и възпитало генерацията, която през 70-те години на 19-ти век изнася на плещите тежестите и отговорностите за българското политическо освобождение.
Освен създаването на новобългарската просветна система през Възраждането започва и процес по формиране на модерни културни институции.
Радикалните промени в стопанския и обществения живот на възрожденските българи създали реални предпоставки за цялостно реформиране и модернизиране на традиционната българска култура. Само за няколко десетилетия на основата на синтеза между културните ценности от предходните столетия и влиянията, идващи от модерните европейски страни, българите успели да изградят една нова, светска по характер култура-решаваща предпоставка за обединяване на възрожденското общество и за неговото приобщаване към ценностите на буржоазната цивилизация.
Първите усилия за обновление на традиционната българска култура били направени още през периода на Ранното възраждане. Но истински подем новите тенденции получили едва през втората четвърт на 19-ти век, когато редица фактори, като набиращото скорост просветно движение, нарастналите материални възможности на възрожденската буржоазия, увеличаващият се брой на учещите се в чужбина българи, целенасоченото културно проникване на Великите сили в балканския регион, модернизацията на самата Османска империя, определили културния просперитет на българското общество във всички сфери на духовния живот.
Най-видими промени настъпили в областта на литературата, върху която освен чисто материалните и социалните предпоставки, благотворно въздействие оказали редица допълнителни стимули. Важно значение за развитието на възрожденската книжнина имал започналият през първата половина на 19-ти век процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобил ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат, въпросът за характера на българския език привлякъл вниманието на цялата възрожденска интелигенция и станал обект на оживени, понякога и доста острастени дискусии.
Споровете около съдбата на книжовния език довели до обособяване на три основни течения, условно определени като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото направление, сред които били Константин Фотинов и Христаки Павлович, отстоявали необходимостта от съхраняване на типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление имало по-умерен характер. Според неговия главен защитник Неофит Рилски книжовният език трябвало да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, можело да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковнославянския.
Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров защатавало идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Точно това направление взело връх към средата на 19-ти век и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформил обликът на новобългарския книжовен език. Силен тласък за развитието на възрожденската литература дало и родното книгопечатане. След появата през 1806 г. на Софрониевия „Неделник” българската печатна книга навлязла по-осезаемо в живота на просветните българи. Огромна част от българските книги-около 1800 до Освобождението, продължавали да се печатат в чужбина или в Цариград, но опити за откриване на печатници в българските земи били направени в Солун и Самоков още през 30-те години на 19-ти век.
През първата половина на 19-ти век в книжовия живот на българите се откроили и някои нови жанрови тенденции. За нуждите на просветното дело се развила т.нар.даскалска поезия, обособило се и специално учебникарско направление, в което били съсредоточени основните усилия на прохождащата възрожденска книжовна интелигенция. Отначало усилията на учебникарите се насочили към превеждане и адаптиране на чужди образци, най-вече от руски, гръцки или сръбски произход, но постепенно обхватът и съдържанието на възрожденските учебници се разнообразявал. Освен задължителните граматики, през втората четвърт на 19-ти век започнали да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазила и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включили и Петко Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.В периода след Кримската война възрожденската литература преживяла изключителен подем. Жанровото образование станало по-голямо, авторовото присъствие се засилило, обогатили се художествените направления. Преобладаващият жанр в литературата обаче бил поезията, застъпена с всичките си видове-от лирична песен до поемата.
След първите си изяви от 40-те години на 19-ти век продължили своето поетично творчество Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков. Широка популярност придобили и Георги Раковски, който през 1857 г. издал поемата си „Горски пътник”, Григор Пърпичев, който през 1860 г. спечелил с поемата си „Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинзифов и т.н.Първите си поетични опити по това време правят и Иван Вазов, Любен Каравелов, Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх достигат Стефан Стамболов и Христо Ботев, които издават през 1875 г. обща книжка с революционни стихове. През 60-те години на 19-ти век творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков, Любен Каравелов поставило началото на самостоятелното развитие и на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикувал повестта „Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатал „Изгубена Станка”. По-късно Любен Каравелов написал „Мамино детенце”, „Войвода”, „Неда”, „Хаджи Ничо”, „Крива ли е съдбата”-повести, в които той не само проявил писателския си талант, но и завещал на бъдните поколения българи най-добрите добрите образци на възрожденската ни белетристика. След Кримската война се родила и българската драматургия. Първите стъпки в това направление били направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започнало побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит направил Сава Доброплодни с пиесата си „Михал Мишковед”. През 1857 г. се появила и първата оригинална българска пиеса-„Ловчанският владика, или бела на ловчанския сахатчия”, една комедия, написана от Теодосий Икономов, в която се разобличавал развратът на гръцкото духовенство. По-късно в драматургичната област се изявили Васил Друмев и Добри Войников, чиито пиеси „Иванко, убиецът на Асенко 1-ви” и „Криворазбраната цивилизация” спечелили за дълго възрожденския зрител.Интересът на възрожденския българин към литературата намерил израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определяло облика на възрожденската интелигенция.
Едно от най-ярките проявления на модернизацията на българската култура през 19-ти век е свързано с появата на периодичния печат. Първите стъпки в тази област били направени през 1842-1844 г. от Константин Фотинов, който на два пъти започвал да издава в Смирна сп. „Любословие”. През 1846 г. Иван Богоров изадл в Лайпциг в. „Български орел”, а две години по-късно пак той станал редактор на „Цариградски вестник”.
Постепенно, след първите плахи и несигурни изяви, възрожденската периодика набрала сила и в навечерието на Освобождението броят на вестниците и списанията достигнал над 90, а вестникарската професия се упражнявала от около 133 души. Особен подем печатът изживял след Кримската война, когато периодиката се разнообразила, появили се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти. Подобрило се външното оформление, нараснал общественият интерес към пресата. През 1865 г. Портата издала дори специален закон, който създавал известни улеснения за периодичния печат, но като цяло съществуващата държавна цензура и типичната за Ориента безкруполност на властта продължавали да тегнат над българските вестникари чак до Освобождението.Възрожденските вестници и списания се печатали в 16 селища, като най-голям дял се падал на Цариград. Там се издавали „Македония” и „Гайда” на Петко Славейков, „Право и век” на Марко Балабанов”, униатският вестник „България” на Драган Цанков, протурският вестник „Турция”, пробританският „Източно време” и т.н. Не по-малко значение като вестникарски център имала и румънската столица, където емигрантските усилия намерили израз в Каравеловите „Свобода” и „Независимост”, във вестниците на Раковски и Ботев, на ТБЦК и Добродетелната дружина.
Отделни издания се печатали в Белград (в. „Дунавски лебед” на Раковски), в Браила (в. „Дунавска зора” на Добри Войников” и в. „Дума на българските емигранти” на Христо Ботев), в Русе (списваният на български и турски език вилаетски вестник „Дунав”), в Нови Сад и пр.
През 19-ти век отделни възрожденски дейци насочили вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания имали своето място и значение в изграждането на новобългарската култура, особено що се отнася до популяризирането на модерната европейска наука.
Най-сериозни успехи възрожденските българи постигнали в изследванията на собственото си минало. След Паисий Хилендарски интересът към историята нарастнал и подтикнал редица учители и обществени дейци да предприемат целенасочени издирвания на исторически паметници. Появили се популярните учебници на Христаки Павлович („Царственика от 1844 г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич. Към средата на века започнали да публикуват своите съчинения и Спиридон Палузов, и Марин Дринов-първите професионални български историци.
Откъслечни опити за научна дейност били направени и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов), на природните науки (Петър Берон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Димитър Енчев, Найден Геров, Иван Гюзелев, Васил Стоянов-Берон и др). През септември 1869 г. по-инициативни български емигранти създали в Браила и Българско книжовно дружество. За популяризиране на своята дейност дружеството започнало да издава и „Периодично списание”.Общият културен подем в българското възрожденско общество оставил видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, на музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживели през 18-19-ти век истински просперитет. Особено прочути били тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се формирал интерес към светската живопис. Появили се първите портрети (Захари Зограф), продължило развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започнали да творят и първите художници с академично образование като Станислав Доспевски, завършил Московското училище за живопис и Петербургската художествена академия; Николай Павлович, получил образованието си в Мюнхенската академия; Христо Цокев, учил в Московското училище.
Осезаем напредък през 50-70-те години на 19-ти век бил осъществен и в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараснала ролята на народната песен. Раковски, Каравелов, Славейков целенасочено изучавали и записвали народните песни, а братята Димитър и Константин Миладинови издали „Български народни песни от Македония”. Започнало създаването на ученически хорове и оркестри, зародили се градската и революционната песни. Особена популярност придобили песните на Добри Чинтулов, Любен Каравелов и Стефан Стамболов.
През 1856 г. в Шумен, Лом и Свищов било положено началото на читалищната дейност. По същото време се организирали и първите театрални представления, създали се училищни библиотеки, ученически и женски дружества.
Всички тези прояви благоприятствали за развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденските българи и оказали решаващо въздействие в изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграло съществена роля не само за духовното обновление на българското общество, но и за окончателното формиране на облика на българската възрожденска нация.
В общи линии движението за новобългарска просвета и култура успяло да постигне своите цели към началото на 70-те години на 19-ти век, когато с успех приключили и борбите на българската възрожденска нация за създаване на самостоятелна българска църква. По този начин българската нация била официално призната от турската власт и от Великите сили за отделен и равноправен етнически субект в рамките на Османската империя, населяващ класическите български провинции Мизия, Тракия, Добруджа и Македония.
Успешният край на борбите за национално признаване на българския народ способствали за повишаването на неговото национално самочувствие и укрепването на вярата му в собствените сили и възможности. На тази основа се създали и значително по-добри условия за развитието на българската национална революция. Съвсем закономерно българското освободително движение успяло да постигне, от части, своите цели през втората половина на 70-те години на 19-ти век, когато била възстановена българската държавна традиция, макар и само върху част от българската етническа територия. |
| Реклама | |
| Българска история |
| 06/03/2010 |
| stefan |
Назад
|
|
|
