|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Българското Възраждане:Времена на преход |
| Описание: | Последните две столетия на османското владичество по българските земи се означават като самостоятелна епоха под името Българско възраждане. През тази епоха под влияние на комплекс от вътрешноимперски и външни фактори се осъществяват сложни исторически процеси, довели до отмирането на типичните за средновековното общество норми на стопански, социален и културно-политически живот и до зараждането на буржоазните отношения в българските земи. Новите тенденции намират израз в разрастването на производството и търговията, в появата на нови социални групи и прослойки, в културно-просветната обнова на българското общество и в утвърждаването на българското национално самосъзнание. Важно място заемат и процесите, свързани с подготовката и осъществяването на българската националноосвободителна революция, както и постепенното приобщаване на българите към ценностите на буржоазната цивилизация.За хронологичните граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденци като Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на 19-ти век. Това те аргументират с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящия се църковен спор с Цариградската патриаршия. По-късно Марин Дринов предложил за начало на възрожденската епоха 60-те години на 18-ти век, и по-специално появата на „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след Освобождението застъпват и историците Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Никола Станев. До Втората световна война единственото по-различно мнение по този въпрос изказал Христо Гандев, който изместил началото на възрожденската епоха към края на 17-ти-началото на 18-ти век.
Модерната историопис приема, че Възраждането започва в началото на 18-ти век и завършва с Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. В тези хронологически рамки се открояват три периода:Ранно българско възраждане, което обхваща целия 18-ти и първата четвърт на 19-ти век; вторият период започва от края на 20-те години на 19-ти век и продължава до Кримската война, а третият-от края на Кримската война до освобождението на България. Отделни учени смятат, че Освободителната война бележи края на възрожденската епоха само за земите, включени в Княжество България, тъй като и след Берлинския конгрес значителни части от българските територии продължавали да са зависими от Високата порта. От тази гледна точка за Източна Румелия горна граница на Възраждането се явява Съединението от 1885 г., а за Македония и Източна Тракия-Балканските войни от 1912-1913 г.В края на 17-ти век Високата порта организирала поредния амбициозен военен поход срещу Австрия. Бойните действия обаче се оказали неуспешни и през 1699 г. Османската империя трябвало да подпише унизителния за нея Карловацки мирен договор. Този договор отворил нова страница в историята на вековния конфликт между полумесеца и кръста, тъй като султанът не само изгубил значителни територии от европейските си владения, но и самата империя се превърнала от световна сила във второстепенен политически фактор. Митът за непобедимостта на османците окончателно рухнал, като през следващите десетилетия военната немощ на Портата станала още по-очевидна.
Особено пагубни за Османската империя се оказали войните с Русия, която в резултат на победоносните си кампании от 1735-1739, 1768-1774 и 1787-1791 г. се превърнала в най-опасния за Цариград враг. В края на 18-ти век руското превъзходство станало толкова очевидно, че Високата порта трябвало да отстъпи цялото Северно Причерноморие и Крим, а в политически план да признае правото на Петербург да покровителства православието и да бъде гарант за автономията на Влашко и Молдова. Така Русия не само материализира амбициите си за излаз на Черно море, но и открито заявява претенциите си да играе ролята на хегемон в Европейския Югоизток.
Военните неуспехи се отразили неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя. Армията била напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочила, беззаконието и корупцията обхванали всички структури на местната и централната власти, а плахите опити на Високата порта да възстанови реда в държавата чрез реформи се оказали безрезултатни.
На границата между Средновековието и Новото време основните институции, върху които някога се крепяла мощта на султана-еничарският корпус и спахийството, започнали да се променят. Принципите за набор на еничарите били изцяло подменени. През 18-ти век корпусът фактически се попълвал предимно от мюсюлмански деца, чиито родители дори плащали, за да включат синовете си в списъците на новоприетите. Самите еничари започнали да се женят и да се занимават с различни стопански дейности-предимно търговия и прекупвачество, което засилило техните амбицци за контрол над местната и централната администрации. Портата зависела от корпуса, който имал самочувствието на единствената организирана сила в империята. Той придобивал все по-голямо самочувствие на единствената организирана сила в империята. Той придобил все по-голямо влияние и постепенно се превърнал в решаващ фактор за политическото състояние на Османската държава.
През 18-ти век по подобен начин се развивало и тимариотското съсловие. Възползвайки се от корупцията на чиновниците, спахиите отказвали да изпълняват военните си задължения, но продължавали да ползват предоставените им тимари. Широко разпространение придобила практиката на арендуване на тимарите. Някои спахии успявали чрез подкуп да впишат в официалните регистри по-малки стойности за своите приходоизточници. В крайна сметка тежестта от това положение падала върху българското население. Спекулата се засилвала, в много провинции възникнали масови безредици, а разбойничеството се превърнало в организирано движение, известно като „кърджалийство”.
Отначало разбойническите прояви имали по-ограничен характер, но през 70-те и 80-те години на века малобройните шайки се превърнали в големи дружини от няколкостотин души, които действали на широк периметър. Нападенията ставали дръзки и организирани. Значителни райони от Румелия попаднали фактически под властта на кърджалийските главатари. Десетки градове като Елена, Тетевен, Плевен, Нова Загора, Жеравна били разграбени и опожарени, много селища запустели. На места населението започнало да се въоражава и само да организира защитата си. Характерен пример за това са Котел, Сливен и други старопланински селища.
Успоредно с пладнешкото разбойничество, по-влиятелните паши и бейове от Видинско, Русенско, Силистренско, Добруджа започнали открито да се противопоставят на султана. Те сформирали свои отряди и се обявили за самостоятелни владетели, събирали данъците на българското население, сами раздавали правосъдие и отказвали да се подчиняват на изпратените от Цариград чиновници. Не рядко обединявали силите си и организирали разорителни походи из Софийско, Тракия, Македония.
Особено прочут и силен бил видинският отцепник Осман Пазвантоглу. Размирните си действия той започнал през 1787 г. и само след пет години успял да набере отряд, с който завладял Видинската крепост. Ловък и амбициозен, Пазвантоглу привлякъл на своя страна дори селяните от Видинско, обещавайки да премахне част от многобройните им данъци. Няколко похода организирала Портата срещу Осман, но не могла да постигне нищо и едва след неговата смърт султанът успял да възтанови властта си над Видинско.
Кърджалийските размирици макар и индиректно също се оказали важен стимулатор на българския възрожденски процес. След като централната власт в Цариград се оказала безсилна да се справи със сепаратизма на аяните и кърджалийските банди, Високата порта се решила да прибегне до помощта на своите мирни поданици без оглед на тяхната верска и етническа принадлежност, тъй като и мюсюлмани, и християни страдали еднакво от разбойническите нападения. На българите било разрешено официално да носят оръжие и да се организират в защита на своите селища от кърджалийските нападения. Благодарение на тази политика на Портата към началото на 19-ти век редът в империята в общи линии бил възстановен, но този епизод изиграл твърде важно психологическо значение върху развитието на българския възрожденски процес. Българите получили самочувствие и увереност в своите сили. Твърде сполучливо Николай Генчев отбелязва по този повод, че с този епизод е бил преодолян страхът от ятагана. Неслучайно именно след края на кърджалийските размирици било поставено и начало на борбите на българите за национално признаване и еманципация.
Промените, които настъпили през 18-ти век в Османската империя, не останали без последствия за живота на българския народ. Привидно статутът на българите се запазил такъв, какъвто бил през предходните столетия. Но дълбоките социални и политически катаклизми, разтърсили из основи османското общество, създали в Румелия съвършено нова конюнктура, която от своя страна провокирала стопанската инициатива на българите.
През периода на Ранното възраждане Османската империя загубила стратегически от икономическа гледна точка територии като Унгария и Крим. Други области пък, като Египет, Анадола и Румелия, станали задълго арена на размирици и бунтове. По същото време значително се увеличило населението на големите градове, което от своя страна довело до нарастване на потреблението. Не по-малко значение имало и разширяването на търговските контакти с европейските държави. Всичко това отредило на българските земи ново място в икономиката на Османската империя и стимулирало стопанската инициатива на българите.
В аграрната сфера възрожденските процеси намерили израз в две противоположни тенденции:разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село. Двете тенденции протичали с различна интензивност и в пряка зависимост от общото влияние на Османската империя.
Като цяло през 18-ти век в българските земи видимо нараснало производството на зърнени храни и широко навлезли техническите култури (памук, коприна, тютюн). Постепенно и под влиянието на географските фактори на териториите на страната се обособили райони, специализирани в производството на определени култури. Македония например се специализирала в отглеждането на ппамук; по долините на реките Места и Струма се разпространили тютюневите разсаждения; в предбалканските и подбалканските селища се засаждали черници, необходими за производството на коприна. Добруджа се обособила като зърнодобивен район, в Пловдивско и Пазарджишко продължавало производството на ориз, а подбалканските полета придобили известност с отглеждането на рози. Значителен подем настъпил и в скотовъдството.Едновременно с тези промени все по-ясно се очертавала и пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. През 18-ти и началото на 19-ти век нарастнал броят на т.нар. чифлишки стопанства, които произвеждали изцяло за пазара. Това, от една страна, спомагало за разпространение ролята на стоково-паричните отношения в българското село, а от друга-за тяхното постепенно капитализиране.
Най-широко разпространение чифлиците намерили във Видинско, Русенско, Добруджа, като в повечето случаи те били притежание на местни аги и бейове. Постепенно обаче позамогналите се българи също успели да се впишат в новата стопанска конюнктура и станали притежатели на големи чифлици.
Показателен пример в това отношение е хаджи Христо от Габрово, който в края на 18-ти век въртял търговия с Русия, Влашко и Молдова. Натрупал значителни парични суми, той предпочел да влага спечеленото в недвижими имоти и започнал да закупува ниви, ливади, воденици, тепавици в околните на Габрово села. Така само за няколко години той практически станал един от най-богатите и влиятелни българи. Подобни примери могат да се дадат и с други български търговци от Котелско, Карловско, Търновско и Видинско. Всички те, под една или друга форма, започвали стопанската си изява в сферата на посредничната търговия с овце, вълна, коприна и след като се замогвали, започвали да влагат крупни суми в закупуването на земя.
В аграрната сфера промените обаче настъпвали твърде бавно и полувинчато за разлика от навлизането на капитализма в градското стопанство, където модернизацията била далеч по-инициативна. Според повечето специалисти първите съществени предпоставки за прехода на градската икономика в Османската империя към модерните капиталистически порядки са били създадени преди началото на Възраждането. За такива се определят Великите географски открития, тъй като последиците от тях силно повлияли върху османската икономика. Чрез географските открития европейските мореплаватели открили по-евтин и безопасен морски път, който да свързва Западна Европа със Средния и Далечния Изток, което отнело монополните права на Ориента на единствен търговски посредник между Еврапа и Азия. Тази тенденция чувствително намалила търговския трафик през Османската империя. Загубите на османската хазна от това намаление придобили още по-големи размери и от насочването на значителни капитали от Европа към Америка за усвояване на новооткритите земи. За да компенсира спада на постъпленията в хазната от пътнически и търговски такси и мита, Високата порта сключила т.нар. търговски капитулации с Нидерландия, Англия и Франция, надявайки се чрез тях да привлече повече инвестиции в своята икономика. Според тези търговски договори вносните мита на османския пазар за капиталите и стоките на гореспоменатите страни били сведени до символичната 3% бариера. Така империята била въвлечена в европейския търговски оборот и в нейния обширен пазар започнали да се настаняват множество западноевропейски фирми. Филиали на тези фирми започнали да функционират в редица балкански градове като Солун, Одрин, Цариград, Кукуш, Пловдив, София, Белград, Скопие, Русе, Видин и др. Самото им присъствие в региона и техният икономически пример се оказали заразителни и за много българи, които в икономическата си инициативност се опитвали да следват модела на европейците.Присъствието на западноевропейските фирми по българските земи било един от първите симптоми, стимулиращи модернизацията на българското градско стопанство и най-вече на търговията. Под въздействието на този пример и на настъпилото икономическо оживление в селското стопанство започнал да се променя и характерът на търговията по българските земи. Още през 18-ти век стоково-паричните отношения започнали да доминират в този оборот, но тук далеч по-важно било преодоляването на локалния характер на търговските връзки по нашите земи. В този аспект изключително благоприятна роля изиграли ежегодните панаири, провеждани в различни градове и по различно време. Според Николай Генчев и Виржиня Паскалева панаирите били първият фактор, който разградил системата на локалната (затворената) търговия и насочил търговския обмен в един общонационален порядък. В продължение на цели десетилетия панаирите се утвърдили като средоточие на търговски връзки от цялата българоетническа територия, където постоянно започнали да се срещат и търгуват търговци и от най-отдалечените краища на българските земи. Този процес от една страна спомагал да се формира единният националнобългарски пазар, без който било невъзможно трансформирането на българската народност в модерна нация (според научната схема на Школата на аналите от Франция, демонстрирана в труда на нейния ярък представител Фернан Бродел „Игрите на обмяната”). Като най-известни панаири през периода на Ранното възраждане по българските земи се утвърдили тези в Пловдив, Узунджово, Татар Пазарджик, Сливен, Габрово, Видин, Скопие, Хасково, Свищов и т.н.През втората половина на 18-ти век се забелязала една нова тенденция в развитието на търговското дело по нашите земи-появата на т.нар.чаршия (търговската улица) в редица градове и големи села. Редица специалисти разглеждат чаршията като една по-модерна форма на търговия, като поява на отседналост, което било от полза на потребителя, но и на самия търговец. Чрез създаването на търговски дюкян интересуващите се вече могли да отличат марката на фирмата и нейното постоянно място. Това било от значение за увеличаването на клиентелата, а самите чаршии вече придавали на населените места облик на модерни за времето си села, паланки и градове.
За развитието на модерните форми на търговия и производство по българските земи от голямо значение се оказало и обстоятелството, че българската етническа територия се утвърдила още през 17-ти и 18-ти век като един своеобразен икономически хинтерланд на големите османски градове Цариград и Одрин. Според проучванията на Любен Беров и Виржиня Паскалева именно българските производители и търговци са осигурявали най-големия дял от стоките от първа необходимост за милионите жители на тези мегаполиси. От българските земи в Цариград и Одрин се изнасяли млечни продукти, пшеница и брашно, дърва за огрев или въглища, шаяци и шаячни облекла, вълнени платове и редица други предмети за бита. Това позволило на немалко българи да се замогнат икономически и в тази насока особено се отличили търговците на добитък (джелепите).
Интензивното развитие на търговията по българските земи намерило израз и в създаването на крупни търговски фирми от българи, които успели да заемат значитилен дял от външната търговия на Османската империя. С най-голямо участие били българските фирми в обмена на империята с Австрия, Русия, дунавските княжества, Влашко и Молдова, а по-ограничено българско участие имало в търговските вързки на империята с Италия, Франция, Холандия, немските княжества и дори далечна Индия. По този начин още през Ранното възраждане се изявили крупните търговски фирми на братята Евлоги и Христо Георгиеви, на братята Иванови и братята Робеви от Македония, на пловдивския предприемач Гюмюш Гердан, на фамилията Мустакови, Чомакови и др. Открити били филиали на български фирми в различни градове извън нашите земи като Цариград, Смирна, Букурещ, Крайова, Браила, Галац, Одеса, Виена, Москва и дори Мюнхен. Определено може да се каже, че собствениците на тези фирми представлявали елита на българската възрожденска буржоазия.
През Ранното възраждане силен тласък се забелязал и в развитието на българската занаятчийска индустрия. Ако през 16-ти и 17-ти век занаятите в балканските провинции на империята били приоритет на турското население, то от началото на 18-ти век насетне именно българските занаятчии се наложили като доминиращи в този сектор на икономиката на Турция. Най-значителен бил разцветът на онези занаяти, които били свързани с преработката на вълна и животински кожи, на някои селскостопански култури като слънчоглед, памук, ориз, лен и др. Разцвет получили също строителните занаяти, занаятите, свързани с производството на сладкарски изделия и кафе, грънчарство, железничарство и пр. По подобие на селскостопанското райониране се развивали в териториален аспект и занаятите. В планинските райони, където било развито например овцевъдството, приоритет получили занаяти като гайтанджийството, абаджийството, тепавичарството, дърводелските занаяти и някои други. В Софийско и Самоковско, както и в Странджанско пък силно били развити железарските занаяти (самоковите). В по-големите градове като София, Пловдив, Русе, Сливен, Варна приоритет имали сладкарските занаяти-локумджийство, баничарство, кафеджийство и т.н. В резултат на просперитета на занаятчийството като важни икономически центрове се оформили градове като Елена, Трявна, Котел, Казанлък, Копривщица, Троян, Етрополе, Скопие, Струмица, Батак, Брацигово, Перущица, Чирпан. Българската занятчийска индустрия намерила добър прием из цялата Османска империя, а някои занаятчийски артикули дори се изнасяли зад граница. Ежегодно българските занаятчии получавали и най-големите поръчки от турското правителство за изработването на униформи за османските войници и полицаи. Така още през Ранното възраждане занаятчийте се оформят като най-стабилната група от българската средна класа. Наред с тяхното съсловие, значителен дял в градското стопанство имали и представители на воденичарската и спиртоварната индустрия, на съдържателите на ханчета и кръчми и пр.
През този период в редица места възникнала и т.нар.разпръсната манифактура, смятана за предвестник на модерната фабрична индустрия. Това била икономическа форма, при която на различни места в зависимост от наличието на суровини, работна ръка и потребителско търсене, се създавали местни производствени звена, които обаче били само част от една по-голяма структура. Появата на разпръсната манифактура била белег на една по-тясна специализация на производствената дейност и на по-голяма мащабност на икономическата дисциплина. През Ранното възраждане най-известна била манифактурата на споменатия вече Гюмюш Гердан, но по-късно такива се появили във Видинско, Хасковско, в Македония.
Най-значителното постижение на българската възрожденска промишленост било модерните фабрики, където движещата сила била парната тяга. Първата такава фабрика била създадена в Сливен през 1834 г. от местния фабрикант Добри Желязков, но тя не просъществувала дълго. Като центрове на такава индустрия се утвърдили Сливен и Габрово. Все пак през Възраждането подобни фабрики били твърде малко и причината от една страна била в османската бюрокрация, а от друга-в самото развитие на българското общество, което нямало традиции в тази област, изискваща сериозно развитие на науката и големи капитали.Развитието на капитализма по нашите земи довело до създаването на общ национален пазар и до един начален порцес на формирането на българската модерна нация. Българите вече започнали да се чувстват като едно етническо тяло и да проявяват взаимна солидарност. С други думи-в тяхното съзнание се появило чувството на национализма и патриотизма, разбирани в благородния смисъл на понятията, а не като омраза към чужди народи и култури. Национализмът бил и най-важното условие за стартирането на българския възрожденски процес, имащ за цел духовното пробуждане, националната еманципация и политическото освобождение на българския народ.
В резултат на настъпилите икономически промени по нашите земи сред българското общество се създала една нова прослойка в лицето на българската възрожденска буржоазия, обединяваща групите на земеделските производители и чифликчиите, на занаятчиите и дребните търговци, на манифактуристите, фабрикантите и крупните търговци. Наред с тези групи важна роля започнала да играе и интелигенцията. На практика това била прослойката, която притежавала материалните възможности, самочувствието, организационните способности, интелектът и историческата решителност да поведе народа си за осъществяването на неговата националноосвободителна революция. Така за първи път след падането на България под османска власт българското общество успяло да формира своя интелектуален и политически авангард, чрез който да постигне целите на Възраждането.
Стопанските и социалните промени в балканските провинции на Османската империя създали съвършено различна от предходните столетия обстановка за развитието на подвластното християнско население. Всеобщата анархия, политическата нестабилност и корупцията на чиновническия апарат очертали видими пролуки в социалния и културния модели, наложени на балканските народи през 15-ти век. Същевременно реформаторските амбиции на отделни владетели благоприятствали трайното проникване на западноевропейската цивилизация в производството, в търговията, в ежедневието. Открили се нови възможности за безпрепятствено навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред поробените християни.
Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започнали да се проявяват през 18-ти век и в българските земи. Началните изменения били спонтанни. В тях прозирали подражателството и заемките, но постепенно новите тенденции ставали все по-осезаеми и обхващали всички страни от духовния живот на тогавашното българско общество. За разлика от преходните столетия, през периода на Ранното възраждане видимо се увеличил броят на работещите книжовници и преписвачи. Все по-отчетливо се откроявали книжовните школи в Рилския и Етрополския манастири, във Враца, Котел, Самоков. Още по-широко разпространение получила дамаскинарската литература, представена от произведенията на Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански. Общият духовен подем намерил израз и в художествените занаяти и изкуството. Важна роля за духовното раздвижване на българите през 18-ти век изиграла и печатната книга, която навлизала в българските земи през различни канали. Обикновено печатните книги идвали от Русия, Сърбия или Гърция, но активни книгопечатни средища имало и в някои италиански и австрийски градове.
Културното битие на българите през Ранното възраждане преминало и под знака на три изключителни личности:Кръстю Пейкич, Партений Павлович и Христофор Жефарович. И тримата притежавали висока за времето си култура. И тримата имали безспорни заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните ценности на Новото време. Кръстю Пейкич бил типичен представител на българската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получил образованието си в Рим, след което бил назначен на работа в българската колония в Семиградско. По-късно се установил във Венеция и там подготвил за печат много книги. Партений Павлович от своя страна съчетавал умело качествата на политик и дарованието на книжовник. Роден в Силистра, той учил в прочутата Бейска академия в Букурещ, посещавал различни школи в Италия, Костур, Янина. През 20-те и 30-те години на 18-ти век участвал в политически мисии, по-късно бил избран за епископски викарий в Сремски Карловци, където се занимавал с проповедническа дейност.
Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най-популярните сред българите печатни книги-„Стематография”. Роден в Дойран, той издал през 1741 г. във Виена сборник с изображения на южнославянски владетели-светци, придружени с гербовете на различни народи и области. Включените в „Стематография” гербове на Мизия, Тракия, Македония, България, както и литографии на български владетели-светци, съдействали за разбуждане на националното самочувствие на българите. По същото време добър прием сред българските католици намерила ръкописната история на българския народ, изготвена през 1761 г. от Блазиус Клайнер.Най-яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче било свързано с името на Паисий Хилендарски.Прозорливият монах усеща тенденциите на развитието на българското общество още в средата на 18-ти век и откликва на народните стремления за човешко достойнство и национална еманципация. Преживявайки болезнено злочестата участ на българите, застрашени от ерозията на времето под чужда власт да загубят народното си съзнание, отец Паисий се заема да възкреси историческата им памет, като запали факела на надеждата и озари спасителния път към избавлението. Светското му име е неизвестно. Повечето от неговите биографи приемат, че е роден в Банско през 1722 г. През 1745 г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир в Света гора, където приема монашеството. През 18-ти век атонските манастири „Хилендар” и „Зограф” са цветущи книжовни средища, които поддържат оживени връзки с българските земи чрез посещенията на хиляди поклонници и чрез многобройни метоси в българските села и градове, където се изпращат таксидиоти за организиране на килийни училища. Чрез откритата Атонска академия под ръководството на гръцкия учен Евгениус Вулгарис, която има светски характер, в манастирската обител проникват идеите на Западноевропейското просвещение, намерили много привърженици (а естествено и противници) сред светогорското монашество. Несъмнено там младият Паисий е усетил една свободна, хуманистична свободна атмосфера, която е оказала влияние върху неговото личностно израстване. Като таксидиот Паисий събира помощи и дарения за манастира. Във връзка с това той обикаля градове и села из страната и навсякъде среща отчаяни българи, потънали в апатия и покруса, без перспективи за бъдещето. Силно впечатлен от видяното и преживяното, Паисий решава да опише историята на своя народ. По този начин той възнамерява от една страна да обоснове историческото право на българите на собствена държава, а от друга-да възпламени и стимулира патриотичните борчески поривви у сънародниците си за постигането на съкровената цел.
Въодушевен от тази идея, хилендарският монах пристъпва с дръзновение и ентусиазъм към своето епохално дело. В името на замисленото начинание Паисий преодолява големи трудности, свързани както с издирването на исторически сведения и материали, така и с влошеното си здравословно състояние. Близо две години той упорито събира откъслечни податки от атонските манастири, а през 1761 г. посещава Сремски Карловци (Австрия), където се запознава с историческите съчинения на кардинал Цезар Бароний за църквите и на дубровнишкия абат Мавро Урбини за славянските царства в руски превод.
След завръщането си от „немската земя” Паисий се установява в българския Зографски манастир и въпреки измъчващата го болка в стомаха успява през 1762 г. да завърши своето необикновено съчинение „История славянобългарска”. За създаването на „Историята” Пасий проучва и множество домашни извори, както сам той се изразява „ стари български книги и царски грамоти”, съхранявани в светогорските манастири и из разни краища на българската земя. Освен с грамотите на средновековните български царе, той се запознава с жития на български и други православни светци. Безценен извор за българската история Паисий открива в житията на патриарх Евтимий за св.Иван Рилски и св.Петка Търновска, които несъмнено са въдействали и за формирането на неговото национално самосъзнание.
По своето съдържание и въздействие неговият труд коренно се различава от всичко, писано в българската литература дотогава. Той е своеобразен манифест към българите за национално осъзнаване, за борба срещу чуждия гнет. В предговора на своя труд Паисий съветва читателите си да обичат своя род и език, своето отечество и българското си име, да не се срамуват ,че са българи. Всеки българин, изтъква Паисий, трябва да тачи своя роден език, да знае да чете и пише на български. Той остро порицава онези свои съотечественици, които се срамуват от българския си произход. Непростим грях е според него поведението на онези българи, които, за да изглеждат образовани и културни, пренебрегват своя произход, представяйки се за гърци. Паисий описва историята на средновековната българска държава до нейното падане под османска власт. Очевидно съвсем съзнателно той възвеличава и дори преувеличава нейното политическо могъщество, както и нейните големи културни постижения. Не е случайно, че главният акцент се поставя върху блестящите военни победи на българските владетели срещу такива силни противници като Византия, рицарите-кръстоносци и татарите. Специално се изтъкват изключителната храброст на българите, културният подвиг на светите братя Кирил и Методий, решаващият принос на Средновековна България за разцвета на славянската култура и т.н. Особено ярко се очертава първостепенната роля на българската държава в европейския политически живот през Средновековието. Чрез драстичния контраст между бляскаво минало и печалната действителност на българите Паисий сполучливо внушава на своите сънародници повече самочувствие, канализира духовната им енергия, за да ги подтикне към дързост и настойчивост в борбата за свобода и независимост на българското отечество.
Със своята „История славянобългарска” Паисий Хилендарски фактически очертава пътищата и перспективите на българското националноосвободително движение. Той дава мощен мобилизиращ сигнал, с който пробужда задрямалия дух на българите. В този смисъл съвсем основателно той се ползва с всеобщото признание за пръв народен будител, а книгата му придобива стойност на стратегически програмен документ, който очертава основните насоки на националноосвободителното движение. Очевидно добре съзнавайки историческото значение и предназначението на своята творба, хилендарският монах сам се заема със задачата да я разпространява из българската земя.Надеждите му за очаквания ефект скоро се сбъдват. Още с появата си тази необикновена книга упражнява изключително силно въздействие върху голяма част от българското общество. Тя се предава от ръка на ръка между грамотните българи като драгоценна реликва. В трудните условия по онова време, когато в България няма книгопечатане, Паисиевата история се разпространява с удивителна бързина. Тя се преписва от много български патриоти, които откликват с възторг на съдържащите се в нея идеи. Известни са над 50 ръкописни преписа на „История славянобългарска”.
Пръв приемник, ревностен последовател и талантлив продължител на делото на Паисий е поп Стойко Владиславов-втората ярка личност през годините на Ранното българско възраждане. Стойко Владиславов е роден в Котел-оживен занаятчийски и търговски център по онова време, който през 18-ти век се превръща във важно културно и бунтовно средище. В необикновено сложния и труден жизнен път на бъдещия врачански епископ Софроний биографите му посочват три основни периода: Котленски (1762-1792), Врачанско-Видински (1794-1802) и Букурещки (1803-1813 ). Израстнал в патриотична среда, в семейство на заможен търговец на добитък, още 11-годишен Стойко остава пълен сирак. Поради материални затруднения той е принуден да прекъсне учениято си, но продължава да се образова самостоятелно, проявявайки изключителна любознателност и творчески способности. Изпитал отрано безброй мъки и страдания в условията на онеправданото си отечество, Софроний калява духа и характера си, за да израстне и утвърди сред съгражданите си като авторитетна личност. През 1762 г. с помощта на местните първенци той става свещеник, а едновременно започва да работи и като учител. На това родолюбиво поприще поп Стойко посещава цели 30 години от своя живот. Срещата му през 1765 г. с Паисий Хилендарски в Котел се оказва съдбоносна за неговата бъдеща ориентация. Завладян от пленителните идеи на „История славянобългарска”, 26-годишния младеж прави още през същата година първия препис на Паисиевата творба, който предоставя на местната църква „Св. Петър и Павел” за обществено достояние. През 1781 г. той прави втори препис, за да го запази неотлъчно като настолна книга през целия си живот.
Пристрастната дейност на поп Стойко като изявен български патриот го злепоставя пред гръцките духовни власти, които му отнемат службата. Принуден да напусне родния си град, той пребивава около 2 години в Карнобат и в Анхиалската епархия като свещеник, а през 1794 г. е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, където приема монашеското име Софроний Врачански. Неочакваното благоволене към Софроний, което проявява търновският гръцки митрополит, се дължи както на безспорния авторитет на българина, така и на настъпилата междувременна анархия, която задълбочава вътрешните междуособни политически борби в Османската империя. Видинският управител Осман Пазвантоглу се провъзгласява за независим владетел и започва да воюва срещу султана. Град Враца и околностите му стават арена на ожесточени стълкновения между отцепника и централната власт. Това е главната причина важната длъжност „епископ на Врачанската епархия” да се предостави така великодушно по изключение на българин.
С риск за живота си през смутните времена Софроний обикаля непрестанно своето паство, проповядвайки навсякъде на български език. Заплашван от кърджалии и разбойници, от отряди на видинския отцепник, от бушуващата чумна епидемия, той упорито продължава да разпалва патриотичния огън в българските души. В началото на 1800 г. Софроний е задържан от Осман Пазвантоглу и около 3 години пребивава принудително във Видин. При най-тежки жизнени условия врачанският епископ разгръща изключително плодотворна книжовна дейност. През 1802 г. той превежда от гръцки език различни църковни текстове с поучително съдържание и съставя два обемисти сборника, известни в българската литературна история под названието „Видински сборници”. По-късно Софроний успява да се освободи и напуска Видин, намирайки убежище в Букурещ, където продължава още по-енергично своята народополезна дейност. Във влашшката столица той се посвещава главно на книжовните занимания. През 1806 г. в Римник (Влашко) е отпечатан сборникът от неделни и празнични поучения със заглавие „Кирякодромион сиреч Неделник”, който е превод от гръцкия оригинал на труда на известния книжовник Агапий Критски. С това издание Софроний Врачански става основоположник на новобългарската печатна книга през Възраждането.
Най-голямото му постижение като книжовник от това време е автобиографичния труд „Житие и страдание на грешния Софроний”. На разбираем и достъпен език авторът описва с вълнуващо откровение покъртителни сцени от произвола в българските земи на империята. Книгата му е своеобразен автентичен документ, който разобличава варварския деспотизъм в Османската империя. В това отношение трудът на Софроний е сред най-добрите образи в автобиографичния жанр от епохата.
Едновременно с книжовните си занимания Софроний израства и като политически лидер от национален мащаб. Това става през годините на Руско-турската война (1806-1812). Макар и в напреднала възраст, той се включва активно в дейността на създаденото в Букурещ „българско общество”, в което важна роля играят Иван Замбин и Атанас Недкович. С авторитета на високия си духовен сан Софроний се отличава като народен водач от общобългарски ранг. В специално послание до император Александър 1-ви (1801-1825) от името на всички свои сънародници Софроний го моли да вземе под закрилата си българите и иска да се разреши изграждането на отделна българска бойна формация в състава на руската армия. В Петербург откликват благосклонно на неговата молба. Руското главно командване установява преки контакти със Софроний и се отнася към него като към официален представител на целия български нород. Така българите се приемат за първи път като партньори, т.е. обективно се признават за самостоятелен политически субект. Със съдействието на Софроний Врачански през 1810 г. се формира боен отряд, наречен „Българска земска войска”, който активно участва във войната и особено се отличава при щурма на град Силистра.
Към края на своя бурен живот, изпълнен със сурови изпитания, Софроний стига до убеждението, че най-важното условие за успеха на националноосвободителното дело е културно-просветното издигане на българския народ. Според него българите се нуждаят преди всичко от училища и просвета по подобие на цивилизованите държави в Европа. Същевременно той изрично посочва, че образованието, богослужението и книжнината трябва да бъдат на говоримия роден български език, за да бъдат достъпни за всички. Само по този начин, изтъква Софроний, ще може да се култивира трайно у народа съзнанието за неговата българска национална принадлежност. Според румънски учени Софроний завършва жизнения си път през 1813 г. в букурещкия манастир „Шербан вода”, където е погребан, а българските емигранти го оплакват като заслужил народен водач.
Революционната по своята същност дейност на Софроний Врачански намира достойни приемници и последователи. Най-видни продължители на делото му са Йоаким Кърчовски (ок.1780-1820) и Кирил Пейчинович (ок.1770-1845), които разгръщат широка книжовна и просветителска дейност сред българите в Македония. В началото на 19-ти век двамата родолюбци написват и издават няколко книги с религиозно-поучително съдържание. Творбите им намират широк отзвук сред населението на Югозападна България.Дейността на Паисий и Софроний и на техните последователи била само видимата част от започналия исторически процес по нашите земи, известен като Възраждане. През 18-ти и първата четвърт на 19-ти век се формирали условията, на базата на които през 20-те години на 19-тото столетие съзряли църковно-националните и културно-просветните движения на българите. Пак през Ранното възраждане се формирали и пъррвите предпоставки за осъществяването на българската национална революция, чийто пръв идеолог бил Паисий Хилендарски, безспорно най-ярката личност нашата история през 18-ти век. |
| Реклама | |
| Българска история |
| 19/02/2010 |
| stefan |
Назад
|
|
|
