|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Еретични учения:Духовният сблъсък |
| Описание: | След като България станала част от Източноправославна Европа, логично било сред българската общност да се появят отклонения от официалните църковни догми по примера на византийската империя. Известно е, че във Византия още от 10-ти век били разпространени множество еретични учения, сред които с по-голямо влияние били, в различните периоди от развитието на империята, павликянството, манихейството, арианството и иконоборството. В крайна сметка България също станала поле за еретични учения, но в българската общност не се повторил механично примерът на Византия. Още през 10-ти век, по времето на управлението на цар Петър, в България се разпространило едно ново еретично движение, наречено богомилство, което в общи линии дало траен отпечатък върху българското средновековие. Богомилската ерес просъществувала почти през цялото развитие на християнска България, включително и по времето на византийското владичество, което прави тази ерес един своеобразен феномен в българската медиавистика.
През Средновековието у нас на богомилската ерес се обръщало специално внимание от църквата и държавата (в подчертано негативен смисъл), поради което до наши дни са достигнали немалко писмени сведения за историята и организацията на това еретично движение.
Една от най-дискутираните теми относно настоящата проблематика е тази за причините, породили възникването на богомилската ерес в България. До Втората световна война в българската историография най-широко е било застъпено становището на Петър Мутафчиев, който свързва появата на богомилската ерес с две основни причини. Първата е свързана с обстоятелството, че след като България се приобщава към Източноправославния свят, българското общество е било изложено на проникването на ересите от православна Византия. Петър Мутафчиев има предвид най-вече павликянството, манихейството и иконоборството, тъй като отделни сегменти от идеологията на тези ереси в последствие се възприемат и от богомилите. Другата причина е свързана с факта, че в България налагането на християнството е станало насила, чрез централната власт за много поданици на държавата и така след християнизацията част от вярващите възприели официалната църква и държавните институции като символ на злото.
След Втората световна война, за един период от около 15-20 години, по този въпрос е наложена една догматична теория от Сталински тип, според която богомилството се разглежда като форма на класова борба между класата на феодалите и тази на крепостните селяни.
Едва от средата на 60-те години на 20-ти век до голяма степен този схематизъм е преодолян, след което в нашата историческа наука е възприето мнението на Димитър Ангелов, изложено в неговата книга „Богомилството в България”. По-нататък в изложението ще се спрем тъкмо на това становище, без обаче да подценяваме и тезата по този въпрос на римския византолог Дмитрий Оболенски, за която имаме само повърхностни знания.
Блясъкът на Симеоновото управление залязъл наскоро след преждевременната му смърт. Дългогодишните войни с византийци, маджари и хървати подкопали устоите на българската държава, която повече от всякога се чувствала изморена и отслабена. Откъснати за продължително време от родните си огнища, Симеоновите войници отвикнали от обичайните си земеделски и занаятчийски занимания. Различията между бедни и богати рязко се увеличили. От една страна, имало масово разорение и хиляди бедни, а от друга-обогатена от военна плячка и преситена с имоти аристокрация, която несръчно се стремяла да поддражава на византийската си посестрима.
Вътрешната разруха имала и духовни изменения. Новосъздаденото българско духовенство твърде бързо забравило заветите на св.Климент Охридски и св.Наум Мизийски. По признание на презвитер Козма, духовенството затънало в разгул и користолюбие, в стремеж към светски блага и напълно забравило пастирските си задължения. Това се отразило зле върху съзнанието и нравствеността на все още неукрепналия в християнската вяра български народ. У мнозина съществувало усещането, че народ и държава отиват към гибел.
Безсилно се оказало и правителството на цар Петър. Наистина войните с Византия били прекратени, но честите и разорителни нахлувания на маджарите предизвиквали смут и несигурност, допълнително засилвани от династическите междуособици и военнополитическата неустойчивост на държавата. В такава обстановка бягството от „мира сего” и търсенето на пътища за индивидуално спасение намерили благодатна почва.
По времето на цар Петър (927-970) в България се зародило отшелничеството-едно движение с очевидно религиозен характер, провокирано до голяма степен от състоянието, в което изпаднало българското общество. Негов създател е Йоан Рилски, канонизиран по-късно от църквата за светец и покровител на българския народ.
Йоан, роден в с.Скрино, Дупнишко, отрано изпитал горчилката на сирашкото детство. Когато пораснал, раздал имуществото си на бедните и се усамотил в Осоговската планина. По-късно обитавал планината Рила, където останал до края на дните си. Суровият аскетичен живот и благостта на характера му го направили широко известен в цялата страна. В житието на пустиножителя се разказва за едно поклоническо посещение на цар Петър, който му предложил пари и скъпоценности. Рилският пустинослужител, според биографа му св.патриарх Евтимий Търновски, дал необходимите съвети на царя, а златото препоръчал да използва за войска и оръжие, от които тогава така много се нуждаела държавата. Скоро около Йоан във „великата Рилска пустиня” се заселили и други отшелници, които образували ядрото на бъдещото манастирско братство. Това съобщение на житиеписеца, допълнено и от други данни, свидетелства за разрастването на отшелничеството по българските земи. Няколко години преди края на живота си рилският светец написал прочутия си „Завет”, в който завещавал на манастирските братя да живеят сговорно, да изкарват с труд хляба си и да отбягват съблазните на светския живот. Йоан Рилски се поминал на 18 август 946 г. Погребан е в манастира, където е гробът му и до наши дни.
Наред с дълбоките религиозни причини, които предизвикали желанието за бягство от света в търсене на личното спасение не бива да се подценяват и социалните мотиви за това необичайно до тогава явление в живота на българското общество. Отшелничеството е своеобразна пасивна форма на протест срещу една действителност, довела мнозина до дълбоко разочарование. Разбира се, отшелничеството не могло да бъде разрешение на наболелите проблеми, поради което недоволството от социалните неправди намерило изява в друга насока.
Едно от най-типичните български еретически учения и социално изявени учения безспорно е богомилството. То възникнало почти едновременно с отшелничеството, и както сочат изворите, се заражда в Тракия в околностите на град Пловдив. Негов създател е поп Богомил, който станал и пръв водач на еретиците в България.
Интересно е да се отбележи, че повечето от създателите и ръководителите на средновековните еретически учения и движения са свещенослужители или монаси. Твърде парадоксално е, че тъкмо те, които са проповедници и защитници на официалната църква, стават нейни най-ожесточени противници. Загадката на това явление се крие във факта, че духовниците повече от всички се интересували от истините на вярата и в стремежа си да намерят правилен отговор на многобройните въпроси, които поставяло пред тях религиозното учение, сами изпадали в ерес (отклонение от официалните догми). Има и друга причина, която също не бива да се подценява-грамотните люде били главно от средите на духовенството, което имало повече възможности да черпи познания от най-разнообразна литература, понякога опонираща на официалната идеология. Вероятно такъв бил случаят с будния и любознателен свещенослужител Богомил.
Появата на богомилското учение в Пловдивско не била случайна. Още през 8-ми, а след това и през 10-ти век, по тези места били преселени насилствено от византийските императори Константин 5-ти Копроним и Йоан Цимисхий множество еретици от Армения и Мала Азия, които имали павликянски и други дуалистични възгледи. В основата на тези учения, и в частност на богомилството, стоял възгледът за несъвършенството на видимия свят и произходът му от силите на Злото. Богомилите отричали не само църквата и нейното учение, но и светските институции, представяни от царя и болярите. Това отговаряло на натрупания социален протест и разочарованието от поведението на много от висшите служители на църквата и държавата.
За появата и дейността на поп Богомил най-напред съобщава презвитер Козма в съчинението си „Беседа против богомилите”, написано малко след смъртта на цар Петър. „Случи се в годините на правоверния цар Петър-пише презвитер Козма-в българската земя да се появи поп на име Богомил, ала по-точно казано Богонемил, който пръв начена да проповядва ерес по българската земя”. Данни за учението намираме и в документи от по-късно време, каквито са Актовете на антибогомилския събор на цар Борил от 1211 г., Посланието на константинополския патриарх Козма Йерусалимски (края на 11-ти век) и „Списъка на забранените книги”, издаден в Русия през 15-16-ти век, включващ всички по-известни творения на богомилите.
Богомилите били наречени с това име още от самото начало, но се срещат и дрги названия като „фундагиагати”, „бабуни”, „масалиани”, „манихеи”, „патарени” и др. Разпространението на ереста сред низините на обществото безпокояло не само църквата, но и държавните служители. Според един запазен отговор на константинополския патриарх Теофилакт съдим за отправено до него писмо от цар Петър, с което българският владетел търсел подкрепа от Византия. Данни за учението и неговото разпространение намираме и в най-тачените от богомилите книги: „Йоаново евангелие” (известно още като „Тайна книга”) и „Катарски требник”.От посочените източници можем да си съставим впечатление за основните цели и същината на това учение. В ядрото на богомилството са залегнали проблемите на космогонията, христологията и есхатологията. Първата група проблеми обхваща въпросите на битието, света и произхода му, второта-живота, дейността и същността на Иисус Христос като създател на християнското религиозно учение и третата група-въпросите за спасението и края на света, който ще настъпи след Второто Христово пришествие.
Според богомилите създател на Вселената е Бог, който живее на Седмото небе, съвместно с ангелите. Неговият първороден син Самаил (наричан още Сатанаил, Сатана или Дявол), завидял на баща си за творението и като се възгордял, устроил заговор срещу него. На другите ангели Самаил обещавал по-добро царство небесно и „намаляване на данъците”. Заговорът не успял и Самаил бил хвърлен на „земната твърд”, която тогава все още била „пуста и неустроена”. Самаил създал видимия свят и човека от кал, но не успял да му вдъхне душа. Така се ражда Човекът, сътворен от Самаил и Бога. В това твърдение е заложена есенцията на богомилския дуализъм, който е отправна точка за отрицанието на видимия свят и всичко що е в него:църкви, царства и власти.
Богомилите отричали божествената и човешка природа на Иисуса Христа. Според тях той бил само Слово (Логос), изпратено от Бога на хората, за да ги научи на истинска вяра. В този смисъл Богородица се разглежда само като обикновена жена. На кръста Христос привидно страдал-едно твърдение, което древните еретици многократно отстоявали срещу църквата. При богомилите кръстът бил „оръдие на поруганието” и те не му отдавали никакви почести. Смятали също така, че вярващите не се нуждаели от свещеници, храмове и обреди, тъй като всички те били творение на Сатаната. В това отношение българските богомили се доближавали до култовото отрицание на византийските иконоборци.
Дуализмът на богомилите имал характер на умерен оптимизъм. В крайна сметка силите на Доброто щели да надделеят над силите на Злото. В „съдния ден” при Второто Христово пришествие грешниците (царе, патриарси и свещеници) ще бъдат завинаги осъдени, а праведниците ще получат райско блаженство. Злото ще бъде победено и никога повече няма да властва над хората.
Прави впечатление отношението на богомилите към светските властелини и в този смисъл-към държавата. „Еретиците хулят богатите-пше презвитер Козма-учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя. Ругаят старейшините, мислят, че са омразни на Бога ония, които работят за царя, и заповядват на всеки роб да не работи за своя господар”.Никъде другаде социалният протест на богомилите не набирал по-ясно изражение. Да не се работи за царя и болярите бил един от основните мотиви за преследването на богмилите през Средновековието не само в България. Приготвената от богомилските проповедници съдба в бъдния век „на царя и патриарсите, които ще загинат като добитък”, говори недвусмислено за дълбока омраза, която питаели към всички представители на властта и държавните институции. Това е основният мотив на богомилското отрицание, което го поставя още в онова време сред враговете на установения ред в държавата.
Макар да отричали реда на църквата, самите богомили били организирани по образеца на древнохристиянските религиозни общини. Начело стоял върховен старейшина, наричан „дедец”, а отделните райони били подвластни на „две църкви”-Брегалнишката и Българската, покриващи почти цялата територия на българското царство. По подобие на древните християни, помощниците на главните ръководители се наричали „апостоли”.
Богомилите признавали само четири тайнства:четенето на молитвата „Отче наш”, взаимната изповед, приемането на нови членове в общината и въздигането на старейшините. Всички други тайнства заклееймявали като „нечисти”, притчите смятали за басни, чудесата-за измислица, а светостта на светците-за празни брътвежи.
В структурата на богомилското общество се забелязва ясно отчетлива йерархия. Начело стоели „съвършените”, които се отличавали от всички останали по своя скромен начин на живот, право да проповядват и да бъдат издържани от общините. „Съвременните” не се докосвали до жени, вино и месо, отбягвали шумните сборища и славата. Под тях стоели т.нар.вярващи. Това били приети в богомилската община нови членове, за които строгите изисквания на морала и бита не били задължителни в такава степен, както при „съвършените”. Най-ниското стъпало на тази своеобразна йерархия заемали „слушателите”, които тепърва трябвало да докажат верността си към богомилството.
Въпросът за същината на богомилското движение предизвиква две напълно противоречиви становища. Едното представя богомилството като „най-прогресивното движение” на българското общество в епохата на Средновековието, дръзнало да се обяви открито срещу официалните догми на църквата и институциите на държавата. Другото вижда в богомилството онази деструктивна сила, която е допринесла за кризата в българското общество и наскоро след това настъпилото разпадане на държавата. Всъщност богомилството не е нито едното, нито другото. В двата случая отделните изследователи изхождат от собствените си идейни позиции, които автоматично пренасят върху същината на богомилското движение. Крайност е да се приписват на богомилите само социални характеристики като се отрича гноссеологическият произход на голяма част от техните възгледи. Би било пресилено в това движение да се търси непременно, както твърдят марксистките учени, коренът на „класовата борба” в нейната пасивна форма. Поради своя сложен характер и мотиви на проявление богомилството е както обикновена църковна ерес, така и израз на социалните противоречия на онова време. Трябва добре да се разбере, че богомилството е следствие, а не причина от разрухата на българското общество.
Колкото до изкуствено предизвикващата у някои гордост, че България на Запад става известна благодарение на богомилите като „страна на ересите”-това едва ли е повод за патриотично самочувствие. Като всяко време и Средновековието си има своите норми и изисквания, които трябвало да се спазват от всички. Една от тях е политическата организация на обществото, каквато е държавата. Опитите да бъде разрушена една държавна организация през Средновековието поставяли на карта самото съществуване на това общество, а българските богомили имат своя принос чрез проповядваната от тях „религия на отрицанието”.
Ако богомилството третираше само конкретни религиозни проблеми, то с течение на времето би споделило съдбата на повечето раннохристиянски ереси и би изчезнало. Жизнеността на това учение поддържала съществуването му през целия период на средновековната българска държава поради перманентното възобновяване на проблемите, които го породили през 10-ти век. Когато държавата и обществото се намирали в криза, богомилството засилило своята дейност и намерило широк отклик сред населението. Наблюдавало се и обратното явление-когото вътрешният просперитет бил съчетан с външнополитическо надмощие-богомилството постепенно заглъхвало. Закономерността на засилването и затихването на богомилството говорело за социалните параметри на движението, които най-често добивали антицърковни и антидържавни изменения. И тъй като подобни процеси протичали и в други страни, богомилството прескочило границите на България, за да достигне до съседна Византия, Сърбия, Босна, Северна Италия, Южна Франция и Русия. Под друго име и с други акценти, променящи несъществено социалната му природа, богомилството битувало в тези страни почти до края на Средновековието.
Изследователите много пъти са поставяли въпроса кое е направило богомилството така популярно сред нисшите слоеве на обществото и така устойчиво в съзнанието на редица поколения след поп Богомил. Отговорите могат да бъдат няколко, но по-съществените са два: от една страна, социалната му насоченост, която винаги е допадала на селско-плебейските маси от населението, и от друга-простотата, с която богомилската устна проповед и книжнина решавали най-наболелите проблеми на битието, търсейки отговори в апокрифната литература и автентичните свещени книги. Елитарната литература на Симеоновия „Златен век” не била достъпна за огромна част от българското население, което чрез богомилските апокрифи намерило леко, понятно и отговарящо на тежненията четиво. Рационализмът и трезвеността на богомилската проповед са били другите качества, които направили учението така популярно. Богомилството съдействало и за повишаване образоваността на българското население, тъй като удовлетворявало насъщни нужди на любознателността и търсенето на повече от един отговори.
След падането на България под византийска власт в началото на 11-ти век, богомилството също намерило благодатна почва. От някои съчинения на Ана Комнина и Йоан Скилица например узнаваме, че тази ерес обхванала дори и чсти от ромейското общество. Нейното влияние се засилило особено към началото на 12-ти век, което наложило държавата и църквата в Константинопол да вземат специални мерки срещу богомилските проповедници. Известно е, че в 1111 г. във византийската столица бил проведен специален антибогомилски събор, на който Константинополската патриаршия официално осъдила това учение и го анатемосала. На клада в Константинопол били изгорени като еретици водачът на богомилите-Василий и неговите най-близки сподвижници. Същевременно по улиците на византийската столица били разкарвани оковани във вериги поклонници на тази ерес, които били хулени и обругавани от местното гражданство.
Сериозно влияние богомилството получило и при управлението на цар Борил (след възстановяването на българската държава), когато българското общество за пореден път изпаднало в дълбока криза. През 1211 г. в Търново бил проведен специален антибогомилски събор, на който за пореден път ереста била осъдена от официалната църква. От Бориловия синодик е известно, че богомилските водачи били оковани във вериги и хвърлени в тъмница, а много техни сподвижници-дангосани с нажежено желязо и изгонени от България.
За богомилите се споменава в някои източници и по време на управлението на цар Йоан Асен 2-ри. Интересното в случая е, че този владетел не предприел гонения против богомилите, а и самите те значително смекчили критиката си спрямо църквата и държавата.
Дългогодишната история на богомилската ерес дава основание да се направи и един важен извод, доколкото това движение е било полезно за българското общество, след като то най-яростно атакува църквата и държавата. Без съмнение тези нагласи са с подчертано дуалистичен характер, след като се атакуват двете основни организационни институции на българската народност. Деструктивното тук се изразява в това, че богомилите не представят алтернатива на църквата и на светската власт.
Богомилството намира и широко разпространение сред българското общество през 14-ти век, но в този случай то е само част от духовния кипеж, обхванал българското общество по времето на Шишмановата династия и сполучливо наречено от някои автори „цъфтеж над пропаст”.
Съществен белег на духовния кипеж, обхванал българското общество през 14-ти век, било разпространението на редица социално-религиозни учения и движения. Сред тях безспорно най-важни били исихазмът и варлаамитството.
Корените на исихатското движение се откриват още от ранновизантийската епоха. Първите исихасти били монаси от Сирия и Палестина. Учението придобило завършен вид в съчиненията на византийския богослов Григорий Синасет. През 1338 г. той основал манастир в Странджа планина, който станал главен център на исихазма. Сред учениците му имало и български духовници, които пренесли учението в България. Най-изтъкнат сред тях бил Теодосий Търновски, от чието житие научаваме кои са същностните черти на учението.
Основно приложение в исихасткото учение била идеята за съществуването на непосредствена връзка между човека и бога, която била прекъсната след изгонването на Адам и Ева от Рая. Това била според исихастите първопричината за всички беди и нещастия, които сполетели впоследствие човечеството. Затова те проповядвали, че трябва да се възстанови първобитното съвършенство на човека и някогашната връзка с неговия създател. Съществена черта на учението е, че вярващият може да потърси индивидуален път за спасение на душата си и да осъществи единение с бога по време на земния си живот. В тази идея се крие една от оригиналните черти на исихазма, която го отличавала от официалната християнска доктрина, според която истинският живот на вярващия започвал след смъртта му.
За осъществяването на единението с Бога исихастите предвиждали поредица от правила и норми на поведение, които трябвало да се спазват най-строго. Те били разделени на две групи: праксис (деяние) и теория (съзерцание). Праксисът изисквал въздържание от физически удоволствия, смирение, добърствуване, послушание, търпение, пост и молитва. За да постигне своето усъвършенстване, необходимо било исихастът да изостави обичайния си начин на живот, да напусне семейството си и да живее като отшелник. Сам по себе си праксисът не бил в състояние да доведе исихаста до Бога. Нужно било да се премине към т.нар. теория. Вярващият се оттеглял в някое пусто място и се отдавал на пълно безмълвие и спокойствие (на гръцки език-исихия). Пълното безмълвие и съзерцание исихастите считали за най-висше състояние на душата, при което човек се отделя от всичко земно и е в състояние да достигне желаното единение с Бога. Тогава именно вярващият можел да съзре божествената светлина. Според исихастите по пътя на „теорията” не било възможно да се проникне до самата същност на Бога. Бог бил непознаваем, но ставал достъпен чрез различни свои проявления. Едно от тези проявления била божествената светлина, която според евангелския разказ учениците на Христос видели на планината Табор.
Като философско-богословско учение исихазмът изцяло се основал върху мистицизма. Въпреки че проповядвали индивидуален път за спасение на душата, исихастите не отричали традиционните за това начини. Те не се противопоставяли на изискваните от църквата обреди и ритуали, имали изцяло положително отношение към светската власт. Неслучайно видни исихасти заемали най-високи постове в църковната йерархия и съдействали за разпространение на учението. Налице е между другото едно интересно противоречие между исихастката теория и дейността на нейните разпространители в България. В разрез с идеите за отчуждение от света и за незаинтересованост към земните блага Теодосий Търновски се проявил като деен книжовник и ревностен гонител на еретиците. Не по-малко активен бил и патриарх Евтимий. В последните дни на Търново той не потърсил единение и чудодейно спасение, а с всички сили се стараел да помогне на защитниците на града.
Исихазмът допринесъл в значителна степен за засилване на книжовните контакти между България и Византия през 14-ти век, оказал също така видимо влияние върху развитието на религиозната живопис. Разностранните му проявления, както и идеята за индивидуалното усъвършенстване на човека, дават основание на някои изследователи да видят в исихазма наченки на ренесансови явления в България. Трудно е да се приеме, че мистицизмът, социалната пасивност и неверието в силата на разума, върху които почива исихазмът, са белези на едно ренесансово разкрепостяване на духа. То може да се открие в далеч по-голяма степен във варлаамитството.
Създател на учението е гръцкият монах Варлаам. Докато исихастите намерили във Византия подкрепа от императорите, след продължителни богословски спорове варлаамитите били обявени за еретици, а създателят на учението напуснал страната. Варлаамитството било доразвито от Акиндин-българин от град Прилеп (Македония).
Подобно на исихастите варлаамитите също считали, че вярващият трябва да осъществява връзка с Бога, но най-важно според тях било да се разкрие божествената същност, т.е. да се познае Бога. Пътят към това познание Варлаам виждал в използването на логически аргументи и силогизми, почерпени от философията на Аристотел. Варлаамитите отлично познавали античната философия-нещо, което било присъщо на ренесансовите личности. Те внесли в учението си определени рационолистически елементи в противовес на исихатския мистицизъм. Вярата в силата на човешкия разум е поставена над всичко останало в учението на варлаамитите.
Варлаам считал, че „онзи, който не се е запознал с това, което са открили елинските мъдреци за движението на небесните тела или природата, не знае истината, а то е едно и също с това да не знае Бога”.В България варлаамитството се разпространило сред по-образованите градски слоеве и особено в столицата Търново. Най-известен проповедник на учението бил лекарят Теодорит. През 1360 г. цар Йоан Александър свикал събор в Търново, на който варлааммитството било оббявено за ерес, а най-видните му представители били заставени да напуснат страната. Решенията на събора показват, че в навечерието на османското завоевание в България все още били слаби силите, способни да прокарат и наложат ренесансови по своя дух идеи за обновление на обществото.
Едновременно с исихазма и варлаамитството към средата на 14-ти век в България намерили почва за разпространение и възгледите на т.нар.адамити. Адамитството било религиозно-етично движение, което обхванало през 13-14-ти век някои страни в Западна и Централна Европа и оттам проникнало и в българските земи. Един от първите разпространители на това учение, който проповядвал в Търново едновременно с Кирил Босота и поп Стефан, бил някой си Лазар. По-късно се появил друг адамит, монахът Теодосий, от чийто проповеди, както личи от житието на Теодосий Търновски, били увлечени голям брой мъже и жени.
Възгледите на адамитите до известна степен съвпадали с изходния момент от учението на исихастите: и едните, и другите твърдели, че главна цел на човека е да се върне към „райското състояние”. Но докато исихастите смятали, че това може да стане чрез отказ от земния свят, аскетичен живот и мистично самовглъбяване при избягване на пороците на плътта, адамитите тръгвали по други пътища. Според тях „райското състояние” могло да се постигне ако хората скъсат с установените наредби на обществото и господстващите норми на поведение и заживеят така, както е живял първият човек в рая, без всякакви дрехи и без всякаква принуда. Воден от такива разбирания, адамитът Теодосий карал своите последователи да напускат семействата си и всички голи следвали своя учител в пустинни местности. Така адамитството в стремежа си да имитира „първичното състояние” на хората и да възстанови „райското блаженство” тръгнало по пътя на пълното отричане на всякакви условности и норми на установения морал и на съществуващите обществени традиции. То било израз на своеобразен протест срещу догмите на официалната църква и срещу феодалната действителност с нейните социални, политически и морални устои. Особено характерен е възгледът, че всички хора трябва да ходят голи. Тук прозира, облечен в чудата форма, стремежът към социално равенство, желанието да да се подчертае, че не бива да се прави разлика между бедни и богати. В представите на адамитите Адам се явявал в образа на идеален човек, комуто са чужди всякакви материални блага и който живее волно в рая, без да бъде угнетен от каквито и да било разпоредби и закони. Изобщо адамитството само по себе си е бунт против обществото и стремеж да се пренебрегнат и отхвърлят всички негови порядки. Такъв е вътрешният смисъл на адамитската религиозна философия и етика. Появата на подобно учение била тревожен симптом, който свидетелствал за дълбоката криза на феодалното общество не само в България, но и в други страни на Европа през разглеждания период.
Проповедите на адамитите срещнали ожесточен отпор от страна на църквата и на светската власт. На свикания през 1355 г. събор в Търново наред с Кирил Босота и поп Стефан бил осъден и адамитът Лазар. Главен разобличител на неговите възгледи станал пак Теодосий Търновски. По-късно отново той се намесил, за да сложи край на дейността на монаха Теодосий, след когото се били повели цяла група мъже и жени и когото мълвата обвинявала, че е носител на развратни идеи. Разобличителните думи на Теодосий Търновски накарали адамитския водач да се откаже от „бесовската измама” (както гласи текстът на Теодосиевото житие / и да дойде „до познанието на истината”.Отказали се от своите разбирания и всички онези, които били последвали „скверното му учение”.
Въпреки строгите мерки, взети на събора в Търново срещу еретиците, възгледи с противоцърковен характер продължавали да се разпространяват и след това. Наред с богомилството и павликянството се появила ереста на т.нар. „жидовствуващи”, която предизвикала голямо раздвижване на духовете. Привържениците на тази ерес отхвърляли официалната, приета на Никейския събор основна догма на християнската религия за двойната природа на Иисус Христос като „съвършен бог” и „съвършен човек”, приел плът от Богородица и слязъл на земята заради спасението на човечеството. Отхвърлянето на тази догма било в духа на някогашните ереси на монофизити и несториани, които изобщо признавали само едната природа на Иисус Христос (монофизитите-божествена, а несторианите-човешката).
Като разпространители на подобно неверие към основната догма за Христос-богочовека в житието на Теодосий Търновски се обвиняват живеещите в българската столица по времето на Иван Александър евреи. Според думите на житиеписеца, увлечени в своята ерес, „те дръзнали да се докоснат и до самия владика Христос и до нашата пречиста владичица Богородица и до техните свети от толкова време икони”. Освен това, пак според разказа на житиеписеца, „евреите хулели божествените храмове и приносимото в тях и се отнасяли с безчестие към свещениците и монасите”. Във възгледите на еретиците се проявявали тенденции към иконоборство и към отричане на църковното съсловие. Но всички прояви на враждебно отношение към основните положения на християнската религия и свързаната с нея църква, които житиеписецът приписва само на евреите, едва ли са се ограничавали единствено в техните среди. Всъщност ства дума за протест срещу официалната вяра и православния църковен институт-протест, който избухнал в определени среди след събора в Търново през 1355 г. и обхванал не толкова представители на „еврейската религия”, колкото лица из средата на православното население. Такива еретици, изказващи смели антицърковни възгледи, били например Фудул и Пиропул, за които се споменава в допълненията към Бориловия синодик и които проповядвали в Търново вероятно по времето на патриарх Евтимий (1375-1393). Разпространяваните от тях възгледи напомнят твърде много за ереста на „жидовствуващите”. „Те тъпчеха-се казва в синодика-иконата на пречистата Богородица, занимаваха се с различни магии, нападаха с различни хули архиереите и иноците, оскверниха свещените църкви и животворния кръст, чрез който бяхме белязани за избавлението, показаха и много други безчинства”. Може да се приеме, че в случая става дума за критика срещу църковните догми и обреди в духа на рационалистическите настроения, проявили се в определени среди на българското общество през втората половина на 14-ти век и намерили отражение главно във възприемането на възгледите на Варлаам и Акиндин.
От казаното до тук се вижда, че в Средновекована България в навечерието на османското завладяване проникнали и се разпространили различни философско-богословски и социално-етични учения и движения. Едни от тях, като богомилството, отразявали преди всичко класови противоречия и били свързани с мисли и настроения на потиснатите слоеве, докато други, като исихазма, намерили добър прием за разпространение предимно сред монашески кръгове и сред представители на висшия клир. Сложната социална обстановка, плод на напредналия феодален строй, създавала благоприятни условия за пораждане на мистични идеи, за поява на своеобразни форми на протест срещу обществото и неговите норми. На тази основа се разпространило движението на адамитите, което криело в себе си не само елементи на недоволство, но и на дълбок ирационализъм. Ирационализмът и мистицизмът обаче, които завладели някои кръгове на българското общество през средата и втората половина на 14-ти век, срещали сериозна съпротива. На исихастите като главни изразители на подобни настроения се противопоставяли привържениците на Варлаам и Акинодин, които разпространявали едно философско-богословско направление, пропито със значителни за своето време елементи на рационализъм, на признаване възможностите на разума и науката. Рационализъм имало и в учението на богомилите, по-специално в тяхната критика срещу църковните обреди и символи, а така също и в проповедите на т.нар. „жидовствуващи”.
Сред българското общество през разглеждания период се разпространявали изобщо разнообразни и често напълно противоположни една на друга идеи, което свидетелства за голям духовен кипеж, за силно вътрешно напрежение, плод на сложна политическа и социална обстановка ,създадена при условията на зрелия феодален строй и в навечерието на съдбоносни събития, довели до падането на България под властта на османските турци.
Османското завоевание нанесло непоправим удар върху по-нататъшното културно развитие на България. Независимо от това духовното богатство, създадено в предишните седем века, позволило на българския народ да запази самобитността си в условията на жесток народностен политически и духовен гнет. В това се състои едно от големите значения на българската средновековна култура. Нейните достижения убеждават в творческите сили и възможности на средновековния българин и нареждат България сред най-развитите в културно отношение страни в Средновековна Европа. |
| Реклама | |
| Българска история |
| 11/02/2010 |
| stefan |
Назад
|
|
|
