|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Йоан Асен: Българският апогей |
| Описание: | В края на 13 век след успешното въстание под ръководството на братята Петър и Асен българската държава на практика била възстановена.Делото на Петър и Асен било продължено от техния по-малък брат Калоян. За един кратък период от около 10 години (1197-1207) той успял значително да разшири териториите на България, да извоюва нейното международно признание и да я утвърди като доминиращ държавнополитически фактор в Югоизточна Европа.
Тези заслуги на първите трима Асеневци към българската държавнополитическа кауза легитимирали правото на техния род върху българския престол, така че на политическия небосклон на Българското средновековие се появила още една велика царска династия-тази на Асеневци. Най-изтъкнатият представител на тази династия обаче бил Йоан Асен 2-ри. При неговото управление България възвърнала своето величие и могъществото от времето на Симеоновата епоха, а името на самия Йоан Асен 2-ри се разнесло из цяла Европа и Близкия Изток като един изключителен владетел, дипломат, пълководец и хуманист.
През 1207 г. след като научил за убийството на солунския латински крал Бонифаций Монфератски, цар Калоян обсадил с войските си град Солун.Превземането на Солун изглеждало неминуемо, но в нощта преди атаката по подобие на своите по-големи братя цар Калоян също станал жертва на болярски заговор.Засега няма яснота по въпроса кой е бил конкретният убиец на владетеля, но се знае, че в дъното на заговора са били племенникът му Борил,самата царица и нейният брат-куманският войвода Манастрас.
Убийството на цар Калоян предизвикало сериозни сътресения в българското общество. Неговите привърженици били подложени на гонения от узорпатора Борил, който не виждал друг начин да се задържи на престола. Двамата сина на стария Асен, Йоан и Александър, били принудени да напуснат България и намерили убежще в Галическото княжество. Един от племенниците на Калоян, Алексий Слав, се отцепил като независим владетел в Родопската област с център крепостта Цепина, а по-късно-Мелник. Той се сродил с латинския император Хенрих и се признал за негов васал.
Другият племенник на Калоян, севастократор Стрез, избягал в съседна Сърбия. Сръбският жупан Стефан Първовенчани го приел радушно и му обещал подкрепа. Стрез се обявил за независим владетел в Македония. Средище на земите му станала непристъпната крепост Просек.
Възползвани от размириците в България, унгарците нападнали и превзели Белградската и Браничевската области, а сръбският жупан сложил ръка върху град Ниш. Цар Борил не бил в състояние да предотврати тези териториални загуби, тъй като вниманието му било заеето с продължаващата война с латинците. През 1208 г. кръстоносците предприели голям поход в Тракия и се насочили към Пловдив. На 1 август северно от града се завързало сражение. Цар Борил се опитал да приложи същата тактика, както при битката при Одрин. Латинският император обаче не се впуснал да преследва куманската конница, а нанесъл внезапен удар срешу централните български сили. Борил претърпял поражение, което му коствало нови териториални загуби. Град Пловдив паднал в ръцете на латинците. Тези неуспехи не отчаяли българския цар, на когото очевидно не му липсвала енергия. През следващите няколко години, в съюз с никейския владетел Теодор 1-ви Ласкарис и с довчерашните си противници Стрез и Слав, той създал доста главоболия на император Хенрих. Най-сетне през 1213 г. българи и латинци решили да се помирят. Заслуга за това имал папата, който чрез един свой пратеник в България убедил цар Борил да даде доведената си дъщеря за жена на император Хенрих. Този династичен брак укрепил мира, който двамата владетели сключили през 1213 г.
Уредени били и отношенията с Унгария, като друга дъщеря на цар Борил се сгодила за унгарския престолонаследник Бела 4-ти. Дипломатическте ходове на цар Борил не означавали, че се е примирил окончателно с териториалните загуби. Още на следната 1214 г. той организирал коалиция срещу Сърбия, чиято далечна цел била нейното завладяване. Но и в този случай намеренията му претърпели провал. Стефан Първовенчани успял да осуети замисления срещу него поход.
Дипломатическите и военни начинания на цар Борил не довели до стабилизиране положението на България на Балканнския п-ов. Сред българското болярство, което още помнело блестящите победи на цар Калоян, зреело недоволство. През 1214 г. вдигнали бунт боляри във Видинската област. Цар Борил успял трудно да го потуши с помощта на унгарска войска. Израз на вътрешната нестабилност в българското общество било и засилването на богомилското движение. Това станало причина през 1211 г. в Търново да бъде свикан събор против богомилите.
Както вече бе посочено в началото на изложението, след убийството на Калоян законните престолонаследници и синове на Асен 1-ви-Йоан и Александър, били изпратени в руското Галическо княжество, за да бъдат далече от обсега на узорпатора Борил. Там те престояли 10 години и навършили пълнолетие. Йоан дори се оженил за местната принцеса и така си спечелил подкрепата на галическия княз. През 1217 г. с малка дружина от руски наемници Йоан и Александър се върнали в България и започнали военни действия срещу Борил. Повечето от болярите ги подкрепили и те взели превес, обсаждайки столицата Търново. Обсадата продължила няколко месеца, но техни привърженици им отворили крепостната врата и столицата била овладяна от тях. Узорпаторът Борил бил заловен, ослепен и хвърлен в тъмница. Това било обичайното наказание за извършителите на апостасия, както тогава се наричало незаконното овладяване на престола. Бориловата съпруга пък била изпратена в манастир. Така през 1218 г. търновският престол бил зает от Йоан, останал в историята с името Йоан Асен 2-ри. Неговият брат Александър, който страдал от неизлечима болест, получил титлата севастократор (заедно с титлата деспот тя била втора по значение в йерархията след царската титла) и станал управител на Видинската област. До края на живота си севастократор Александър във всяко отношение подкрепял политиката на своя царстващ брат и имал съществени заслуги за могъществото на България през това време.
За кратко време новият владетел успял да стабилизира страната вътрешнополитически. В изворите няма сведения за бунтове и заговори по времето на неговото управление. Тъкмо напротив-и в домашните, и в чуждите свидетелства, за Йоан Асен се пише изключително позитивно.
Вътрешната стабилизация спомогнала новият владетел да насочи вниманието си съм външните проблеми на страната, които съвсем не били малко след злополучното управление на Борил. Още през 1219 г. на Йоан Асен била предоставена и първата възможност да демонстрира своите дипломатически умения. През тази година унгарският крал Андрей 2-ри поискал от българския цар да премине през България със свитата си на път от Мала Азия към Унгария. Андрей 2-ри бил предводител на поредния неуспешен кръстоносен поход за освобождаване на светите християнски места в Палестина от властта на мюсюлманите и затова се налагало с остатъците от своята войска да премине през България. Българският цар дал своето съгласие, но при условие, че Андрей 2-ри му даде за жена своята дъщеря Анна-Мария. Според някои източници унгарският крал с радост приел предложението и за дълго останал да гостува на Йоан Асен в Търново. Самата процедура по тази женитба обаче се оказала твърде дълга, тъй като от една страна трябвало да се получи разрешението на папата, а от друга българският цар бил вече женен и имал две дъщери, т.е. трябвало да получи и съгласието на папата за развод. Едва през 1221 г. папата дал своето разрешение. Така Йоан Асен сключил брак с Анна-Мария, като преди това се развел с първата си жена и я изпратил в манастир.
С този брак на практика започнала и поредицата от годежи и сватби, на които станал инициатор българсккият цар и които се оказали твърде важно средство за неговата изключително успешна дипломация. Чрез брака си с унгарската принцеса Йоан Асен получавал твърдата подкрепа на папата и съюз с могъщото Унгарско кралство. Освен това като зестра той получил от своя тъст Белградската и Браничевската области, които били върнати на България без да се пролива кръв.
След като решил проблемите на северозапад, Йоан Асен 2-ри насочил вниманието си на юг, където по това време назрявали сериозни проблеми, свързани с византийското наследство. Известно е, че през април 1204 г. рицарите от 4 Кръстоносен поход превзели Константинопол и унищожили Византия, основавайки върху нейните руини своя държава, наречена Латинска империя. Тази държава обаче нямала бъдеще сред враждебно настроеното ромейско население.Тя нямала и ресурс да разпростре своята власт върху цялата византийска територия, поради което кръстоносците контролирали само Константинопол и близките до града провинции. Към началото на 20-те години на 13-ти век Латинската империя изпаднала в дълбока и продължителна криза, а това нейно състояние изострило апетитите на някои независими ромейски владетели да я унищожат, да седнат на трона на византийските василевси и да реабилитират някогашното величие на православната империя.
След унищожаването на Византия на практика се създали три отделни ромейски държави, всяка една от които претендирала да е легитимния наследник на византийската империя. В Североизточна Мала Азия с център град Трапезунд на Черно море се създала т.нар. Трапезундска империя. Нейните основатели наистина се считали за наследници на Византия, но те не разполагали със сили за да превземат сакралния център на византийския православен ойкуменизъм. Още повече, че Трапезундската държава била заобиколена от враждебно настроени селджукски бейлици и трябвало да се грижи преди всичко за своето оцеляване.
Съвсем по друг начин стоял въпросът за друга ромейска държава в Мала Азия, създадена от издънката на рода на палеолозите-Теодор 1-ви Ласкарис-с център град Никея. Никейската държава за кратко време завладяла земите в Западна Мала Азия, за което спомогнало и обстоятелството, че там все още бил запазен институтът на войниците-стратиоти. При наследникът на Теодор 1-ви- Йоан 3-ти Дука Ватаци-Никея станала твърде могъща и нейният нов владетел се самообявил за император, като открито започнал да се готви за превземането на Константинопол.
Йоан Ватаци обаче намерил сериозен противник в лицето на епирския деспот Теодор Комнин, който пък бил потомък на фамилията на Комнините.Той успял да създаде своя държава в Епир с център малкият град Трикала, където били неговите родови имения. За кратко време той успял да разшири границите на държавата си и да я превърне в силно формирование. През 1224 г. Теодор Комнин превзел Солун и унищожил местното латинско кралство, обявил Солун за временна столица на държавата си, самопровъзгласил се за византийски император и открито започнал да се готви за война с Никея и за превземането на Константинопол. По тази причина Теодор Комнин се нуждаел от мирни отношения с България, за да гарантира своя тил.
Действията на епирския владетел представлявяли потенциална заплаха за българската държава, но на първо време Йоан Асен сметнал за разумно да поддържа добри отношения с него. Сключен бил договор (1226 г.), съгласно който една от дъщерите на Йоан Асен от първата му съпруга се омъжила за брата на Теодор Комнин. Мирът между България и Епир обаче нямало да просъществува дълго, тъй като сблъсъкът на техните интереси в Македония и Тракия бил неизбежен. Напрежението се засилило и в резултат на настъпилите събития в Латинската империя. През 1228 г. починал латинският император Роберт дьо Коуртене, който оставил за наследник малолетния си син Балдуин 2-ри. Приближените на новия император решили да повикат за негов настойник и регент цар Йоан Асен 2-ри. В негово лице те виждали авторитетна сила, която е в състояние да укрепи разклатеното положение на империята. Това убеждение се подсилвало и от обстоятелството, че между Рим и България все още съществувала уния.
Единствен източник за преговорите между Йоан Асен и латинските барони е хрониката на венецианеца Марино Сануто, който пише: " И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и клтва и било утвърдено, че дъщерята на загорския цар (Йоан Асен),мъж славен и могъщ по това време, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела както и не малко да укрепи своята власт".
Договорът между латинските барони и Йоан Асен, който бил скрепен с годежа на малолетната му дъщеря Елена за Балдуин 2-ри, предвиждал българите да окажат помощ на Латинската империя във войната с Епир и Никея. В замяна на това Пловдивската област се връщала в пределите на България.
Умелите дипломатически ходове на Йоан Асен засилили изключително много влиянието му в Константинопол. Заветната мечта на българските царе да станат пълновластни господари във "Втория Рим" отново била на път да се изпълни. Изглежда това станало причина латинските барони твърде скоро да се откажат от услугите на Йоан Асен 2-ри. През април 1229 г. зад гърба му те сключили тайно споразумение с йерусалимския крал Йоан дьо Бриен, приели го за настойник и обещали Балдуин 2-ри да се сгоди за дъщеря му.
Епирският император също следял с тревога ходовете на българския цар, в чието лице виждал най-сериозния си претендент за императорската корона. Ето защо през 1230 г. Теодор Комнин вероломно нарушил мирния договор и нахлул в българските земи.
Летописецът Георги Акрополит, съвременник на събитията, разказва: " И тъй, след като епирският деспот Теодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Йоан Асен, но понеже бил дързък и се държал своеволно, постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, той скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци. Той минал край Адрианопол и вървял край горното течение на Еврос, търсейки да завърже сражение с българите, а всъщност търсел собствеанта си гибел. Защото той смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат даже първото нападение на войската му. Но българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин, отколкото на войските си, взел малка помощ от куманите, която не наброявала дори хиляди, и се понесъл смело в сражението, като набучил на знамето писмената клетва на Теодор.Войските се сблъскали някъде около едно място край Еврос, което наричат Клокотница. И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и куманите. Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, и всичките им вещи станали плячка на българите. Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците,а най-вече по-простите, и ги отпратил по селата и градовете им. Той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече полза. В това Иван Асен успял, защото всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол. Скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Битоля и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Тесалия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик. Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не се опетнявал с убийства. За това цар Иван Асен бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи".
Поражението при Клокотница предизвикало бързото разпадане на Епирската държава. Само в Солун останал да упрвлява братът на Теодор Комнин Мануил, но като васал на Йоан Асен. България достигнала своето най-голямо териториално разширение. Нейните граници, както от времето на цар Симеон, отново опрели на три морета-Адриатическо, Бяло и Черно. Блестящата победа била ознаменувана със специален надпис, който бил изсечен на колона и поставен в църквата " Св.40 мъченици" в Търново.
В надписа между другото се казва: "... в дванадесетата година на царуването си разбих гръцката войска и самия кир Теодор Комнин, плених всичките му боляри. И цялата му земя превзех от Одрин до Драч- гръцка, още арбанашка и сръбска. Намиращите се около Цариград градове и самия този град владееха франките, но и те се покоряваха на десницата на царството ми".Обстоятелството, че Йоан Асен се превърнал в пълновластен господар на полуострова е отбелязано и в Проложкото житие на Иларион Мъгленски (14 в.), където се казва, че Йоан Асен бил " цар над българи, гърци, франки, сърби и арбанаси, на всички градове от море до море".
Порасналото самочувствие на българския цар намерило израз в титулатурата му. Той започнал да се величае и подписва под грамотите си като " Цар на българи и гърци".
Действията на латинските управници останали скрити за българсия владетел чак до 1231 г., когато Жан дьо Бриен тържествено бил коронясан в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин 2-ри. Двойната игра на бароните, в която не малка роля се падала на папата, предизвикали гнева на Йоан Асен 2-ри. Той скъсал унията с Рим и отстранил от власт търновския архиепископ Василий, който бил убеден привърженик на униатската политика. През следващите десетилетия на България било съдено да се утвърди като стабилна опора на православието на Балканския п-ов и последователен противник на папските домогвания за вселенско господство.
Краят на унията бил преживян болезнено от амбициозния папа Григорий 9-ти. Той убедил унгарския крал Андрей 2-ри да нападне за наказание България, която дръзко се откъснала " от тялото" на Римската църква. През 1232 г. унгарците окупирали Белградската и Браничевската области, но успехът им бил твърде краткотраен. Срещу нашествениците се отпправил братът на Йоан Асен, севастократор Александър, който ги разбил и принудил да се върнат обратно в земите си. Битката при Клокотница предизвикала сътрсения и в Сърбия. Крал Радослав, който се ползвал от покровителството на епирския деспот, се принудил да абдикира от престола. Мястото му било заето през 1234 г. от брат му Владислав, който бил подкпепен от Йоан Асен 2-ри. За да укрепи влиянието си в Сърбия, той дал една от дъщерите си за жена на новия сръбски крал.
Новата обстановка на Балканския п-ов след клокотнишката битка предизвикала неизбежни промени във външната политика на България. Като надежден съюзник в борбата срещу Латинската империя се очертавала преди всичко Никея. Опитите за сближаване между двете страни започнали още през 1231 г., когато Йоан Асен разбрал, че е излъган от латинските барони. В преговорите България и Никея преследвали различни цели. Никейският император Йоан 3-ти Дука Ватаци виждал в съюза си с българите преди всичко средство за по-лесно постигане на основната си цел-превземането на Константинопол.Цар Йоан Асен също търсел съюза с Никея не само с оглед на възможни териториални придобивки, но преди всичко за да реши въпроса със статута на българската църква. От разказа на Георги Акрополит става ясно, че в края на 1234 г. между Никейската империя и България бил подписан клетвен договор, скрепен с династичен брак. Малолетната дъщеря на българския цар Елена се сгодила за никейския престолонаследник Теодор 2-ри Ласкарис. Друга важна клауза в договора засягала положението на българската църква. По предварителна уговорка с Йоан Асен никейският император съдействал за възстановяването на Българската патриаршия. Това не могло да стане без одобрението на източните патриарси, поради което никейският патриарх Герман изискал нарочно писмено съгласие от предстоятелите на Йерусалим, Антиохия и Александрия. На състоялия се събор в Лампсак архиепископ Йоаким бил ръкоположен за български патриарх под името Йоаким 1-ви, а Василий се оттеглил в един от атонските манастири. Възстановяването на Българската автокефална патриаршия било безспорен на българската дипломация и своеобразен завършек на дългогодишните усилия на Асеневци за пълно извоюване на държавна и църковна самостоятелност.
Условията на договора предвиждали съвместни военни действия срещу латинците, както и подялба на завладените земи и градове. Съгласно споразумението никейският император заел част от Тракия и Галиполския п-ов, откъдето се подготвил да атакува заедно с българите Константинопол. През лятото на 1235 г. съюзените българи и никейци предприели обада на града по море и суша. Обсадата продължила до есента, но не дала резултат поради незадоволителната морска подготовка на никейците.
Неуспехът охладил отношенията между съюзниците. Йоан Асен решил да прекрати действието на договора и развалил годежа на дъщеря си. Постъпката му била продиктувана най-вече от настъпилите промени в Латинската империя. През 1237 г. починал престарелият Жан дьо Бриен, което дало надежда на Йоан Асен, че може да заеме неговото място. Започнали преговори с папски пратеници за възстановяване на унията. Българи и латинци сключили военен съюз, насочен срещу Никейската империя. Резкият завой в политиката на българския владетел бил предизвикан от основателните му опасения за прекомерно засилване на Никейската империя, която застрашавала българските владения в Тракия. Единствената акция на българи и латинци била обсадата на важната крепост в Южна Тракия Цурулум. В разгара на обсадата Йоан Асен получил известие от Търново, че неговата жена, неговото най-малко дете и патриархът са починали от чума. По думите на Акрополит царят " счел това за Божие наказание", унищожил с огъня бойните машини и бързо отишъл в Търново. В края на същата 1237 г. съюзът между България и Никея бил подновен. Този път българският владетел не се ангажирал с обещание да оказва военна помощ на латинския император. В Никея се завърнала и годеницата на Теодор 2-ри Ласкарис. Няколко години преди смъртта си Йоан Асен 2-ри се оженил повторно за дъщерята на епирския владетел Теодор Комнин-Ирина, която заедно с баща си живеела като пленница в Търново. Това бил може би единственият брак, сключен от българския цар без видими политически мотиви. Съвременниците на събитието не пропускат да отбележат, че царят бил пленен от красотата на византийската принцеса и между тях пламнала любов не по-слаба от тази, която съществувала между Антоний и Клеопатра.
Според едно известие в " Хроника на Франция" от Филип Мускес малко преди смъртта си Йоан Асен отблъснал едно татарско нападение върху българските земи: " От Константинопол дошла вест, която бе много добре дошла, че беше умрял цар Асен, който бил много ценен и разумен...За татарите дойде вест, която навсякъде бе приета добре, че кралят на земята на власите (българите) почти ги разбил".
Йоан Асен 2-ри умира през 1241 г. Съчетал в себе си таланата на ловък дипломат и талантлив пълководец, той успял да издигне българската държава до непознати дотогава висоти. Нито един важен въпрос от политическите взаимоотношения между държавите на Европейския югоизток не бил решаван без пряко участие на България и авторитетната дума на българския цар.
Териториалното разширение и укрепване на България се отразило благоприятно върху нейната икономика. Настъпил видим подем в занаятите и търговията, в укрепването и разрастването на средновековните български градове. Столицата Търново се очертала като главен политически, икономически и културен център. За нея съвременниците с уважение говорели като за " Трети Рим". По времето на цар Йоан Асен 2-ри започнали да се секат и монети-златни, сребърни и медни. Монетосеченето било свързано с общия икономически подем и развитие на търговията.
В науката остава дискусионен въпросът, дали Йоан Асен е първият български владетел, сякъл собствени монети.
Масовият нумизматичен материал от българските земи през 13-ти век показва, че независимо от появата на собствено монетосечене, византийските монети продължавали да се използват в България като основно разменно средство в търговията. Важна роля в търговските връзки на България започнала да играе Дубровнишката република. През 1230 г. Йоан Асен издал специална грамота, в която предоставил правото на дубровнишките търговци свободно да търгуват по българските земи.
Грамотата представлява ценен източник за териториалния обхват на българската държава и нейното административно деление. Там се казва, че "търговците свободно могат да търгуват до Бдин или Браничево и Белград, или ходят до Търново и цялото Загоре, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и Димотика, или в Скопската област, или в Прилепската, или в Деволската област, или в Албанската земя, или отиват в Солун"...
Нови имоти и привилегии получили също така и атонските манастири. През 1230 г. българският цар посетил Света гора. Той бил посрещнат с уважение от представителите на православното монашество, което му засвидетелствало своята почит и вярност. От тази година е запазена една дарствена грамота на Йоан Асен за Светогорския манастир "Ватопед". Богато обдарен бил и Зографският манастир, който се обитавал от български монаси. Сред даренията били и много ценни книги, които за съжаление изгорели през 1275 г., когато латинците нападнали и унищожили манастира.
За разлика от своите предшественици Йоан Асен успял да сплоти българското болярство, като му предоставил нови земи и ппривилегии. Той проявил търпимост и към разпространяваните по това време еретически учения в българските земи и най-вече към богомилството. В едно писмо на папа Григорий 9-ти до унгарския крал от 1238 г. между другото се казва, че българският цар приемал и защитавал в страната си еретиците. Папата наблягал на този факт, тъй като искал да подбуди унгарския крал за кръстоносен поход срещу България. Макар и да са преувеличени, обвиненията на папата дават основание да се заключи, че при Йоан Асен богомилите не са били подлагани на упорито преследване. Това е сторено от него вероятно по политически съображения, тъй като добре съзнавал, че спокойствието в страната е от съществено значение за нейните стабилност и всестранен напредък.
При управлението на Йоан Асен се затвърдила и политическата структура на българската държава.
Отражение от възгледа за божествения произход и характер на царската власт са епитетите "богоизбран" и "боговенчан", с които се величае владетелят.Тясната връзка между владетеля и християнската религия намерила израз и в официалната титулатура, с която се назовава той в издаваните от него документи, а именно: "В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи". Смятало се, че царят е господар не само на българското население, което живеело на територията на държавата, но и на другите народностни елементи в нея. Така се обеснява фактът, че в някои грамоти от 13-14 век владетелят е наречен цар и господар на всички българи и гърци.
Патримониално-теологичната пердстава за царя като божи поставеник се свързвала с гледището, че той е собственик на цялата територия на страната и че тя е негов патримониум, бащина, с която могъл да се разпорежда самовластно.
Царската власт имала разнообразни външни символи (регалии), чието предназначение било да внушават респект и страхопочитание у поданиците-престол, златна корона, скиптър, багреница, червени обувки и др. В ръцете на царя като върховен господар на държавата се съсредоточавала законодателната, правораздавателна и военна власт. От негово име излизали всички закони и наредби, включително и дарствените грамоти в полза на светски и църковни феодали. Лично той издавал присъди по важни дела, свързани със сигурността на държавата и престола. Такива били например били присъдите срещу богомилите в Търново през 1211 г. Като върховен главнокомандващ владетелят често лично ръковдел войската при отбранителни или нападателни действия.
Дейно участвал владетелят и в международните отношения. Царят обявявал война, сключвал мир, влизал в преговори със съседни и по-далечни страни. Решаваща била неговата намеса и във въпроси от църковно-религиозен характер.
Съобразно с древната традиция властта била наследявана от сина на починалия владетел и то обикновено от първородния. При липса на преки наследници (синове) престола могли да заемат братята на покойния владетел. Ако починалият нямал нито синове, нито братя, за цар могъл да бъде поставен някой негов роднина, но вече по избор на болярския съвет. В случай, че царят нямал нито синове, нито братя, нито сродници, които биха могли да наследят престола, трябвало да се направи избор на нов владетел, при което решаваща дума имал болярският съвет. Когато наследникът на починалия владетел бил малолетен, вместо него управлявало регенство, възглавявано от царицата-майка.
Наред с царя, който бил върховен господар на държавата, важен дял в управлението имал болярският съвет, познат с византийското наименование "синклит". Съставът му не е точно известен, но както изглежда, в него са участвали преди всичко т.нар. велики боляри, които били най-висши военни и граждански функционери и твърде влиятелни в политическо отношение лица. Болярският съвет се събирал за важни въпроси във връзка с външната и вътрешната политика на страната, за сключването на мир, за обявяването на война и пр. В заседанията му участвал и патриархът като глава на твърде силната и влиятелна през 13-14 век православна църква.
Българската държава през 13 век се деляла на отделни административни единици, означавани с названието "хора". Названието изместило някогашния "комитат". През първата половина на 13-ти век страната се деляла на следните хори: Белградска, Браничевска, Търновска, Карвунска, Боруйска, Скопска, Деволска, Прилепска. Във всяка имало по един главен град, по чието име била наричана областта. Броят на хорите се менял съобразно с териториалния обсег на държавата. По времето на Йоан Асен 2-ри хорите били девет и обхващали трите главни области, които образували ядката на българската държава-Мизия, Тракия и Македония.
Управлението на всяка "хора" се намирало в ръцете на пряк орган на царя, познат под названието "дук" (или кефалия). Дукът живеел в главния център на областта и бил назначаван пряко от владетеля.Хорите се делели на по-малки административни единици, познати под името "катепаникион" (от византийската държавна терминология). Начело на катепаникионите стояли катепани. Под пряката власт на дука във всяка област действали местни служители с финансови, юридически и военни задължения. Финансово-административни функции изпълнявали практорите, десеткарите (винари, свинии, овчии и др.),перпераките, ватасите, топшикалите, аподохарите и др. Други служители като страторите, сардарите, алагаторите, изпълнявали функции от военен характер. Във всяка област имало съдии. Начело на града стоял управител (градоначалник). Той се наричал кефалия.Имало и военни управители (коменданти), които се грижели за отбраната и командвали военния гарнизон. В градовете имало и данъчни чиновници, те били подчинени пряко на владетеля. Начело на общината стоял княз.Наред с княза, който бил кмет на селото, имало и други служители-примикюри. Основната им функция била финансова. Разширяването на административния апарат се обеснява с увеличаване броя на данците.
Организацията на българската църква през 13-ти век оставала в основни линии същата, каквато била и по времето на Първата българска държава. Начело на църквата при първите Асеневци стоял архиепископът в Търново, а през 1235 г. по силата на Йоан Асен и Дука Ватаци Търновската архиепископия била издигната в ранг на самостоятелна патриаршия и нейният глава получил титлата "патриарх". Патриархът се смятал за върховен ръководител на религиозния живот и за духовен пастир на цялото население на страната. Той се грижел за добрата уредба на църквата, за чистотата на православната вяра и пресичал всякакви опити за отклонение от официалните догми и канони. Патриархът бил главният блюстител на неизменното спазване на църковно-феодалната идеология, върху чиито основи се крепял обществено-политическия строй на Втората българска държава. Той участвал наред с великите боляри като пълноправен член на дворцовия съвет и изказвал мнението си пред владетеля по разискваните въпроси. Близък сътрудник на патриарха бил великият "сакеларий", който се грижел за манастирските имущества. Особено влияние имал т.нар. великохартофилакс. Най-важната му задача била да държи връзка между патриаршеската канцелария и други учреждения. Той играел ролята на външен министър на църквата и неговата дейност била от решаващо значение за защита на нейните интереси и права. Той изпълнявал функции на върховен надзорник на целия висщ клир т.е. на митрополитите и епископите. В патриаршеския синод влизали митрополити и епископи от столицата и от отделните области. Една от главните му функции била да се грижи за църковната организация-учреждяване на нови епархии, закриване на такива и разместване на епископи от една епархия в друга. Синодът упражнявал законодателна, административна и съдебна власт. При избора на нов патриарх динодът предлагал на царя трима кандидати и той от своя страна утвърждавал един от тях. Правото на владетеля да определя лицето, което трябвало да заеме патриаршеския престол, свидетелства за силна намеса на светската власт в делата на църквата. Цялата страна била разделена на епархии, управлявани от представители на висшия клир. Епархиите се състояли от по-малки единици (енории). Във всяка епархия имало един главен център. През различните периоди в историята на Втората българска държава броят на епархиите бил различен, в зависимост от нейния териториален обхват. Най-много били през царуването на Йоан Асен 2-ри. В пределите на България влизал тогава и целият диоцез на Охридската архиепискоия, която като цяло също била подчинена на търновския патриарх.
Далновидната външна и вътрещна политика на Йоан Асен 2-ри наложила у много негови съвременници признание, при това от чужд произход.
Управлението на цар Йоан Асен 2-ри в най-голяма степен затвърдило легитимното право на Асеневци върху българския предтол, а династията се наредила сред най-великите царстващи фамилии през Средновековието-тези на Дуло и Крумовия род. Що се отнася до самия Йоан Асен 2-ри, освен като велик държавник, пълководец и владетел-хуманист, той си отвоювал и престижното определение на най-великия дипломат в нашата история.
 |
| Реклама | |
| Българска история |
| 07/12/2009 |
| stefan |
Назад
|
|
|
