|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Тервел:Разгромът на арабите |
| Описание: | „Именника на българските ханове” известява, че след хан Аспарух в годината на „текучитем твирем” (овена, месец девети) властта била наследена от Тервел, който царувал 21 години. Той бил от рода Дуло и вероятно е първороден Аспарухов син. Роден в Стара голяма България вероятно преди „Голямото българско преселение”, Тервел наследил ханския престол на твърде зряла възраст и бил първият български хан, получил властта и правото да управлява „княжеството на отвъдната (южната) страна на Дунава”, т.е.Дунавска България. Благодарение именно на него в най-голяма степен историята на България се свързала и споила с Балканския п-ов, Византийската империя и югоизточните славяни. С активната си и дълбокомъдрена политика този български хан направил широко известно не само своето име, но и името на ханството и българите в целия тогавашен средновековен свят. Чрез неговите деяния българите завинаги и трайно навлизат в европейската история и аналитика. Неговото място и роля в началната история на Българското ханство на Долния Дунав, твърде добре отразени в съчиненията на съвременните му летописци, не са по достойнство признати от съвременната медиевистика, защото стореното от него от дълго време стои под сянката на делото на неговия баща хан Аспарух.
Византийската империя продължава да се намира в тежка, дълга и изглеждаща трудно решима политическа криза. Нейните корени се намирали под нестабилния трон на василевса, а плодовете личели в състоянието на нейните владения и в нейните вътрешнополитически отношения. В нейните малоазийски предели напирали арабите, които постепенно ставали техни пълновластни господари и оставяли в тях следите на преклонението си пред исляма. Те естествено се устремявали към нови походи, които ги насочвали към Константинопал и Балканския п-ов, смятан тогава за Запада на Империята. Нестихващата и жестока борба за трона на василевса отново довела до ново изстъпление-едно от многото, които изпълват и характеризират ранната византийска история. В края на 1695 г. император Юстинян 2-ри бил свален от престола в резултат на метеж, публично бил опозорен с отрязване на носа (прозвището му е Ринотмет-носоотрязан, с което влязъл в историята) и заточен в Херсон на Кримския п-ов. Не след дълго владетелят изгнанник избягал при хагана на хазарите, оженил се за дъщеря му и поискал неговата помощ за завръщане на престола. Узнал за неговите планове, нововъзкачилия се император Тиберий 2-ри (698-705) незабавно поискал от хазарите предаването му. Тъй като ханът бил склонен да изпълни искането на василевса, Юстинян напуснал тайно Фанагория (първата известна резиденция на българите, свързана с името на хан Кубрат, която в последствие хазарите превърнали в столица на своя хаганат) и с неколцина свои доверени люде по море достигнал до дунавските устия. От тук изпратил своя приближен Стефан в резиденцията на хан Тервел за преговори с българския владетел, за чието неотдавнашно възкачване на ханския трон вероятно е узнал от живеещите в пределите на Хазарския хаганат българи. Срещу евентуална военна помощ за поход срещу Константинопол и възвръщане на императорската власт на Тервел било обещано да му бъде дадена Юстиняновата дъщеря за съпруга и да бъде обдарен богато. Първоначално българският хан проявил известно колебание и се допитал до своите „чичовци от Кисиниите”-обитаващите на север от Солун Куберови българи. Ала те, както известява първият надпис към релефа на Мадарския конник „не повярвали на носоотрязания император”, тъй като вече веднъж изпитали върху себе си неговото вероломство. Независимо от тяхното негативно решение, това на хан Тервел било да изпълни отправената му от Юстинян 2-ри молба. По всяка вероятност той е бил съблазнен от възможността да бъде първият „варварски” владетел, получил за съпруга византийска принцеса, което по същество означавало признание за равностойност. Значителни щели да бъдат и другите изгоди за все още неукрепналото изцяло в новите територии ханство. Претеглил рационално всички положителни и отрицателни страни на предстоящия поход, след няколкомесечно обсъждане Тервел дал положителен отговор на претендента.
Подир известни приготовления през лятото на 705 г. начело на 15 000-на войска от българи и славяни Тервел заедно с Юстинян 2-ри и неговото обкръжение потеглили към Константинопол. Точното следване на пътя по протежение на западния черноморски бряг ги отвело първоначално в Несебър, където били посрещнати от бъдещия император Лъв 3-ти Сириец, един от богатите местни жители. Той дарил на войската 500 овце за нейната прехрана и същевременно се присъединил към нея. Почти незабелязано и без каквато и да е съпротива Тервеловата войска достигнала стените на византийската столица и се разположила пред Харсийската врата (по-късно тя била наричана Българска порта). След като в продължение на три дни направо увещавал жителите на града да минат на негова страна, накрая той успял да влезе във връзка със свои верни привърженици, промъкнал се тайно през нощта по аквадукта, успял да привлече на своя страна войската и подложил на безпощадна сеч своите противници. След това триумфално завзел Влахернския дворец.
Българската войска останала пред стените на византийската столица няколко месеца (чак до есента), без да вземе участие в разправата. След като укрепил изцяло положението си в столицата и в империята, възкачилия се повторно на трона Юстинян 2-ри дошъл в българския стан, наметнал на хан Тервел императорска хламида и го възгласил за кесар-най-високата титла в империята след тази на василевса. За пръв и последен път такава титла била давана на чужд владетел. След това била издигната висока трибуна, от която седналите двамина владетели приели дефилирането и акламациите на българската войска. Тържеството приключило с щедро раздаване на византийски подаръци в знак на отплата. В един по-късен византийски извор (енциклопедията „Оуда от 10-ти век) извършеното обдаряване е описано подробно: Тервел хвърлил щита и бича си на земята, а Юстинян 2-ри заповядал да бъдат затрупани със златици (номизми), а пък забитото в земята негово копие било затрупано с копринени платове и златотъкани одежди, предназначени за хана, неговото семейство и аристокрацията. Същевременно василевсът щедро гребял монети от две ковчежета и с едната си ръка раздавал злато, а с другата-сребро на българските войни. Подир тази церемония ханът и войската му се оттеглили в България. Пак в същия извор се отбелязва, че в известната дворцова базилика със златен таван често седели българинът Тервел и хазаринът Ивузир Глиаван, братът на Юстиняновата съпруга. На това място Тервел произнесъл реч и получил много данък. Изразеното предположение, че тук е било мястото, където българският хан е бил провъзгласен за кесар, едва ли може да се приеме.Помощта, оказана от хан Тервел и от българите за повторното възкачване на Юстинян 2-ри на трона е едно от онези събития, които много често се споменават в средновековните хроники и други съчинения (византийски, западни, източни, славянски). Това едва ли е случайно. На политическия хоризонт в Европа се извисила нова политическа сила, чийто владетел по силата на стеклите се обстоятелства получил пълно признание от византийския император. И все пак, не може да убегне от поглед фактът, че Юстинян 2-ри не дал за съпруга на българския хан дъщеря си, за да изпълни първоначалното обещание. В замяна на това той се принудил да направи заедно с богатите дарове няколко други отстъпки, които в голяма степен компенсирали неспазването му: 1) възобновил изплащането на ежегодния данък, с който Империята се задължила към Българското ханство през 681 г. ;2) признал кесарско достойнство на българския владетел; 3) отстъпил на България областта Загоре (между Стара планина и Странджа)- първото териториално разширение на България на юг от Балкана.Както в очите на своите поданици, така и пред славянските племена от Балканския п-ов, авторитетът на българския хан силно нараснал. Самият той не се забавил да увековечи своя триумф. Два най-стари паметника, които документират началото на българската държава на Балканския п-ов, с право могат да бъдат смятани за непосредствен отглас на събитията от 705 г. Това са Мадарския конник и оловният печат на хан Тервел.
Мадарския конник-този уникален скален релеф (единственият в Средновековна Европа!) е изсечен върху скалите на 23 метра височина от подножието на Мадарското плато. Той представлява триумфиращ хан-конник, следван от тичащо подир него куче, а пред предните крака на коня е изваян прободен от копие лъв. Всички фигури са с естествен размер. Композиционната стена на релефното изображение е увековечила победилия хан Тервел, а ведно с това и триумфът на Българското ханство. От момента на извайването му Мадарския конник се превръща почти в паметник, свързан с най-голямото култово средище на българите през езическия период. Първият надпис към този високохудожествен релеф, изсечен по повеля на хан Тервел, с финалното си изречение изразява основния смисъл на сцената: „И с мен императорът победи добре”. Влиянието на ирано-сасанидската традиция и някои реалии в изображението (стремето, копието с конска опашка), а най-вече най-стария надпис на гръцки език безспорно доказват принадлежността на Мадарския конник към най-старото монументално изкуство.Публикуваният многократно през последните години Тервелов оловен печат е друго българско свидетелство за осъзнатото и осмислено величие. На лицевата страна е изобразен самият Тервел (това е първото портретно изображение на български владетел) с брада и дълга развята коса, със шлем на главата, облечен в метална ризница, като в дясната си ръка държи копие, а в лявата-кръгъл щит. Върху опаката страна на печата е гравиран гръцки надпис, който в превод гласи: „Богородице, помагай на кесаря Тервел”. Не може да не направи впечатление, че в надписа не само е употребен като въвеждащ символ кръстният знак, но и обръщение, характерно за християните. Това дава право да се предположи, че преди акта на въвеждането му в кесарско достойнство, хан Тервел е трябвало да приеме християнството. Изглежда, че тази постъпка в общи линии е била в духа на установената българска религиозна толерантност.
Българската документация на забележителната в историята на ханстовто 705 г. в най-различни форми (писмена, художествена и знакова) показва, че тя е била схващана като година на пълно и безвъзвратно срастване на българите с Балканския п-ов и неговата историческа съдба.
Неизвестно по какви причини през 708 г. възкаченият повторно на престола византийски император потеглил на поход срещу своя благодетел, сякаш да потвърди още веднъж максимата, че „от всички неща на света най-бързо остарява благодарността” (Аристотел), а всъщност да оправдае изцяло съмненията, изразени по отношение на неговата лоялност от страна на Куберовите българи. Конната армия на византийците от темата Тракия била съсредоточена в равнината Анхиало (от тогава насетне сякаш това става традиция в организирането на походите срещу България). С другата част от войската на кораби тук пристигнал самият император. Предупреден от съгледвачите за византийските действия, хан Тервел взел всички мерки за отбрана и укрепил източностаропланинските проходи, за да не позволи на византийците да преминат Балкана. Самоувереността на „носоотрязания” император, безгрижието на неговите стратези и липсата на дисциплина сред войската предрешили изхода на похода още преди каквото и да е сражение. След като видели, че ромеите се пръснали из равнината, за да събират фураж за своите коне, българите внезапно нападнали тях и незащитения им стан. Голяма част от византийците били избити, немалко били и пленените. Малцината оцелели, сред които и императорът, потърсили спасение и убежище зад стените на Анхиалската крепост. Три дни тя била държана от българите под обсада. На третата нощ Юстинян 2-ри тайно отплавал с остатъците от разгромената си армия на кораби към Константинопол. Преди това той прерязал жилите на коня си и заповядал на другите да сторят същото, за да не могат българите да ползват изоставените коне. На стените на крепостта бил поставен победен знак-трофей. Дали с това е искал да покаже, че въпреки всичко той е победител, понеже българите не могли да превземат крепостта, или пък е признал пълното си поражение-и до ден днешен тези тълкувания разделят мненията на историците.
Безредиците и постоянната вътрешнополитическа криза във Византийската империя продължавали да предизвикват намесата в тях на Българското ханство. Не минали и три години от злощастния поход, когато непостоянният в думи и дела византийски император отново трябвало да търси българската военна помощ. През 711 г. Юстинян 2-ри изпратил в Херсон армия, която да накаже местното население за някогашното недоброжелателно отношение спрямо него. Вместо това във войската избухнал бунт и за император бил провъзгласен нейният предводител Филипик Вардан (711-713), който незабавно потеглил към Константинопол. За да спаси отново разклатения си трон, Юстинян 2-ри се обърнал за помощ към Тервел. Трихилядният български отряд заедно с Юстиняновата войска преминал на азиатския бряг и се разположил във Витиня. Претендентът за трона вместо да тръгне по суша, качил войската си на кораби и отплувал за Константинопол. Столицата била завладяна без особена съпротива. Новият византийски василевс обещал на Юстиняновата войска с клетва пощада, а на българския отряд позволил да се върне обратно в родината си. Изоставен, Юстинян 2-ри бил убит, а отрязаната му глава била изпратена на неговия приемник.
Историята на българо-византийските отношения скоро показала повтаряемост на действията и липса на каквато и да е поука от миналото. Както и своя злополучен предшественик, така и новият византийски император нямал намерение да изпълнява клаузите от договора от 705 г. и отказал да изплаща ежегодния данък. Отговорът от българска страна не закъснял. През 712 г. тежковъоражена българска конница се спуснала от Несебър (изглежда, че този важен крайморски град вече бил включен в пределите на ханството) през Филея (дн. Кр.Орманли на Черно море) по крайбрежния черноморски път и достигнала до Босфора. В околностите на имперската столица българите избили веселящото се тук население, отвели в робство оцелелите и отвлекли голям брой сребърни и златни съдове. Оттам войската се отправила към самата столица и достигнала до Златната врата. На връщане от нея били опустошени и разграбени много селища в Тракия и откаран голямо количество добитък. За да може да защити областта , императорът повикал на помощ стратега на малоазийската тема Опискон Георги Вураф. Вместо активни действия срещу българите, той организирал покушение срещу императора, който бил свален от трона и ослепен с нагорещено желязо (3 юни 713 г.). Недоволната войска отново възкачила на трона една малозначителна личност-Артемий, който като император получил името Анастасий 2-ри (713-715). Още преди Втората световна война унгарският историк Геза Фехер, а след него и нашите специалисти Моско Москов и Геновева Цанкова-Петкова оспориха наложилото се становище, че хан Тервел е управлявал България до 718 или 721 година. Според този кръг от автори въпросният владетел е управлявал до 712 г., след което е бил наследен от друг представител на рода Дуло. Най-големият аргумент за това е известният българо-византийски договор от 716 г., който от българска страна не е подписан от Тервел, а от владетел с име Кормесий. В тази връзка повечето автори са на мнение, че въпросният Кормесий е подписал договора в качеството си на кавхан, т.е. като първи заместник на хана. Според Моско Москов обаче това не би било възможно, тъй като през Ранното средновековие при такива междудържавни договори е било абсолютно задължително те да се парафират от лица с равен ранг. При условие, че от византийска страна договорът е бил подписан от самия император Теодосий 3-ти, наистина буди недоумение как византийският василевс, смятан в Константинопол за най-великия измежду владетелите на земята, ще се унижи до там, че да се поставя на равни нога със заместника на един „варварски” владетел. Този аргумент е наистина сериозен, но като че ли не е достатъчен за да натежи срещу твърдението, че Тервел е управлявал до 721 г., както твърди Теофан Изповедник и както може да се предполага от текста на Именника на българските ханове. Затова по-нататък в изложението ще се придържаме към популярната версия по този въпрос, т.е. че Тервел е управлявал до 721 г.
Победоносните походи на арабите в Мала Азия и безнаказните действия на българите в Източна Тракия и срещу самата столица били симптом за безпомощността на Империята. Хан Тервел използвал създалата се обстановка не само за да укрепи българското владичество над Загоре и част от черноморската област на юг от Балкана, но и чрез опустошаването на Източна Тракия да я подготви за бъдещо завладяване. Междувременно елинизираните остготи, които обитавали темата Опсикион и служели във византийската войска, успели да наложат чрез преврат на трона един провинциален данъчен чиновник под името Теододий 3-ти Адрамитец (715-717). Още в началото на своето управление, за да може да съсредоточи усилията срещу все по-нарастващата арабска заплаха, той се принудил през 716 г. да сключи мирен договор с Българското ханство, който съдържал следните твърде важни клаузи: 1) потвърдено било законното право на българите да владеят областта Загоре с известно нейно разширение, като границата с империята вече достигала до Милеона в Тракия (дн.село Ябълково, Хасковска област); 2) Византийската империя се задължавала да изплаща ежегоден данък в размер на 30 литри, изразен в копринени одежди и червени кожи; 3) двете страни взаимно се задължавали да връщат бегълците от едната и другата страна, дори ако са заговорничели срещу властите; 4)търговците от двете страни трябвало да бъдат упълномощени с грамоти, снабдени с печати; на онези от тях, които нямали съответните позволителни документи, трябвало да бъде отнемана стоката, а прихода от нея да се внася в държавната хазна.Българо-византийският договор от 716 г. в продължение на близо цяло столетие се превърнал в крайъгълен камък на отношенията между двете съседни държави. Той трябва да бъде окачествен като изключително важна победа на младата българска дипломация и като продължение на Тервеловата политика, провеждана от 705 г. насетне. При оценяването на неговото значение не трябва да се отминава и пренебрегва фактът, че това е първият договор в историята на средновековна Европа, който регламентирал и строго уреждал механизма на търговията между двете държави. Въвеждането на търговската клауза в него само по себе си едва ли е случайно. Това разкрива нарасналите възможности на скотовъдно-земеделското стопанство на българите и славяните, което било в състояние да отделя и изнася излишъци (особено храни, месо, кожи и др.), от които многолюдната византийска столица изпитвала остра нужда. Поради завземането на малоазийските области от арабите в края на 7-началото на 8-ми век на Балканския п-ов се превръщали в селскостопански хинтерланд за Константинопол и Империята.
Междувременно през 717-718 г. арабите за втори път обсадили по суша и по море Константинопол. Византийската империя изпаднала в критично състояние. Благодарение на добре организираната отбрана на града от неговия император Лъв 3-ти Сириец (717-741) и на военната помощ на Българското ханство, надвисналата над Империята и над целия Балкански п-ов опасност от арабско завладяване, което коренно щяло да промени съдбата им, била отблъсната.
През 717 г. Арабския халифат владее огромни територии-от Индия до Южна Франция. Огромна армия, предвождана от брата на халифа Маслама, прекосява Мала Азия. 200 000 арабски войници ограждат града по суша, 1800 кораба-по море. Изненадващо Тервел удря арабите в гръб и избива 4 000-ен разузнавателен отряд. Маслама се спасява с бягство. Когато се връща в лагера, той заповядва да се изкопаят два рова-единият срещу стените на Константинопол, другият-срещу българите.
Михаил Сирийски разказва: „Българите нападали арабите и ги посичали. Арабите повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се боели да се оттеглят-първо, от техния цар, второ, от морето,и трето-от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите и мръсотиите си едни други”.
С идването на пролетта Маслама изпраща голяма армия срещу Тервел. Летописите разказват: „Арабите, които влезли в сражение с българите, били победени и паднали убити над 20 000, а оцелелите, които се спасили от гибел, с голям позор се върнали...”След това поражение арабите завинаги напускат Балканите. Поражението им е определено като „голямо бедствие за исляма и спасение за Европа”. С пълно основание се смята, че 718 г. е „икуменическа дата” в историята на Европа. Тогава решителният арабски щурм се разбил не само в стените на Константинопол, но и бил прекършен чрез българската военна намеса. Не може да не се подчертае фактът, че това е едно от най-широко отразените събития в цялата средновековна българска история както в съвременните, така и в по-късните исторически извори-арабски, византийски, латински, сирийски, славянски и др.
Пак във връзка с арабската обсада на Константинопол на историческата сцена отново се появили Куберовите българи и славяните от Македония. Заточеният и замонашен бивш византийски император Атанасий 2-ри, известен повече с името Артемий, чрез съдействието на намиращите се в „земята на българите” патриции Сисиний и Рендакий (те били изпратени от император Лъв 3-ти, за да ги подтикне да подпомогнат обсадения Константинопол) успял да получи от тях войска и 50 кентинария злато (360 номизми), за да използва създалото се положение и да си възвърне престола. Той разчитал на заговор на няколко константинополски сановници, към които се обърнал с писма, заловени от императора. Скоро подир оттеглянето на арабите до Хераклея достигнала предвождана от Артемий войска на Куберовите българи, съпътствана от флотилията на славянските лодки-еднодръвки. Лъв 3-ти първоначално се разправил със заговорниците в столицата, а след това се обърнал към българите с искане да предпочетат мира и да му предадат враговете. Те изпратили вързан Артемий заедно със солунския архиепископ.
Събитията от първите десетилетия на 8-ми век укрепили мястото и авторитета на Българското ханство на Балканския п-ов и особено сред населяващите го славянски племена. Както то, така и Куберовите българи в Македония навлезли дълбоко в живота и съдбата на Византийската империя, в нейната основна тъкан. Те се превърнали във важен фактор в историята на Балканите. Две дати (705-717-71 с особена сила привличат със своята събитийност западноевропейските хронисти. Чрез присъствието си в тях Тервел и българите белязали триумфалното си влизане не само във византийската, но и в европейската история и традиция.
С формирането на Долнодунавска България и с управлението на Аспарух и Тервел политическата ситуация в Югоизточна Европа вече изглеждала коренно различна. В нейното лице големият български етнос продължавал своите държавни традиции и реално присъствие в политическия живот на Стария континент. Освен това ханството на Аспарух и Тервел още в първите години на своето съществуване започнало да се проявява като най-сериозния опонент на Византия в Югоизточна Европа и като притегателен център за балканските славяни. Със създаването на Долнодунавска България започнал и продължителен процес на конвергенция (сливане) на българите със заварените племена и местно население, довел към втората половина на 9-ти век и до формирането на единна българска народност.
|
| Реклама | |
| Българска история |
| 29/11/2009 |
| stefan |
Назад
|
|
|
