|
| Исторически данни и факти |
| Реклама | |
| Хан Аспарух:Началото |
| Описание: |  - 
С нашествието на хуните в Европа към средата на 4-ти век от Хр. било поставено началото на един изключителен по своите мащаби етнодемографски, политически и социален процес, известен в научната литература като Велико преселение на народите. С този процес, продължил до към началото на 8-ми век, коренно била променена политическата и етническата карта на нашия континент. В този контекст бил сложен край на Късната античност в Европа и същевременно започнала нова епоха-Ранното европейско средновековие.
Във Великото преселение на народите твърде голяма роля изиграли две големи етнически общности в лицето на южните славяни и прабългарите, с чиято историческа съдба е свързано и началото на българската държавна традиция. Южните славяни, наричани в извоорите "славинии", били част от големия славянски етнически масив, който през Ранното средновековие населявал обширни области в Централна и Източна Европа, и който принадлежал към индоевропейското етническо и езиково семейство. В хода на Великото преселение на народите от този масив се обосновали три отделни групи-западните славяни, наричани с общия екзоним "венеди", източните славяни, наричани "анти" и споменатите вече южни славяни, назовавани "славинии".
За времето от началото на 5-ти век до към средата на седмото столетие южните славяни плътно колонизирали Балканския п-ов, тъй като Източната римска империя (Византия) се оказала неспособна да защити своите балкански провинции. Заселването на южните славяни по тези земи обаче не означавало, че Византия е загубила напълно политическия контрол върху тях. Православната империя имала дългогодишни традиции в борбата срещу многобройните войнствени и варварски народи, които връхлитали върху нейните територии. По тази причина официален Константинопол разполагал с надеждни социални, политически, финансови, религиозни и културни механизми, чрез които да неутрализира заселилите се в ромейските земи "варвари". Тъкмо в този контекст над южните славяни надвиснала реална опасност да станат част от православната империя, още повече, че те не разполагали със своя държавно-политическа организация, която да ги обедини срещу Византия. Военно-племенните съюзи били най-същественото средство на южните славяни в борбата им за оцеляване, но по правило тези съюзи обикновено се разпадали, след като изпълнят своето предназначение. В този смисъл южните славяни със сигурност биха споделили съдбата на източните готи, но тази перспектива в крайна сметка не се осъществила и главната заслуга принадлежала на Аспаруховите българи-оногундури.
Аспаруховите българи, които през втората половина на 7-ми век се придвижили от северните причерноморски степи до дунавската делта, били част от многобройния народ на прабългарите, участвал активно в Хунската империя на Атила. Редица средновековни летописци отъждествяват хуните с прабългарите, а и в "Именника на българските ханове" като родоначалници на българското племе са посочени имената Авитохол и Ернак, считани от повечето медиависти за Атила и неговия син Ирник. След разпадането на Хунската империя народът на прабългарите се оказал разпокъсан на няколко части. Значителна част попаднали под властта на аварите и от тази група по-късно се обособили панонските българи, българите на Алцек(в Италия) и т.нар. "Куберови българи", които пък се заселили на битолското поле в Македония като федерати на Византия.
След разпадането на държавата на хунския вожд Атила основната маса от прабългарите останала да населява степите на север от Черно море, но задълго попаднала под властта на западните тюрки. В началаото на 30-те години на 7-ми век вождът на българското племе оногундури Кубрат организирал успешно въстание и успял да отхвърли властта на Западнотюркския хаганат. Кубрат създал на север от Черно море обширна и силна държава със столица Фанагория на Таманския п-ов. Към средата на 7-ми век Кубратова България започнала да изпитва големи затруднения от набезите на хазарите от изток. След смъртта на хан Кубрат (вероятно през 655 г.) неговата държава била покорена от хазарите. Част от местните българи начело с втория Кубратов син Котраг предпочели да потърсят спасение на североизток и там по средното течение на р. Волга Котраговите българи създали държава със столица Болгар, наречена Волжска България. Тези българи по-късно приели исляма, но през 13-ти век Волжска България била унищожена от татарите на Чингиз хан(внукът на Чингиз хан-Кубилай, ще стане император на Китай, където ще го завари Марко Поло).
След смъртта на хан Кубрат неговият трети син Аспарух(името му означава "белият конник) оглавил българското племе оногундури и за да не попадне под властта на хазарите, започнал да отстъпва на запад, оттегляйки се с народа си чак до дунавската делта. Именно Аспаруховите българи в края на 7-ми век станали основатели на Българското ханство на Долния Дунав, като по този начин продължили българската държавна традиция от времето на Кубратова България.
В "Именника на българските ханове" непосредствено след кратките споменавания на родоначалниците на българската история Авитохол, Ирник, Гостун, Курт (Кубрат) и Безмер (Батбаян) е записано следното: "Тези пет князе управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде Исперих княз. Същото е и досега". Очевидно е, че това е записано от съвременник на Аспарух, който може условно да бъде наречен първият автор на първата българска летопис, най-старият ни анонимен историк. За самия първи владетел на княжеството на отсамната страна на Дунава пък е оставена кратка характеристика, в която се посочват годините-61, родът-Дуло, и годината, в която Аспарух е поел властта (в годината "верени", месец "алем" . От това кратко известие може да се заключи, че Аспарух е роден приблизително в годините на създаването на Стара голяма България (634-635 г.). При смъртта на своя баща хан Кубрат той е бил на вече зряла 30-годишна възраст и по всяка вероятност е управлявал дела от ханството, които са му били определени приживе от неговия баща. Като трети Кубратов син той не е имал право да наследи върховната власт, която преминала в ръцете на най-големия му брат Батбаян. Бидейки свидетел и участник в епичните битки на "първата България" срещу западните тюрки, арабите и хазарите, той израснал и се калил в сложна и напрегната обстановка.
Според данните на "Арменска география" уделът на хан Аспарух се намирал край Хипийските (конските) или Българските планини. Това е планината Ергене заедно със Ставрополските възвишения край р. Волга, където тя завива на изток и образува огромна делта със 70 ръкава. Месторазположението на Аспаруховия удел в рамките на Стара голяма България по долното течение на р. Волга са били изходната точка на Аспаруховите българи в тяхното движение на запад към дунавските устия. Основният етническо-племенен състав на подвластното на хан Аспарух население са съставлявали оногундурите-българи: в "Арменска география" на Анания Шикраци от 7-ми век те са наречени "оногхонтор булгар", в добавката на дякон Агатонт от 713 г. към актовете на Шестия вселенски събор в Константинопол от 680-681 г.- "унугури-българи", в трактата на византийския император Константин 7-ми Багренородни от средата на 10-ти век "За темите"- "оногондури", а в писмото на хазарския хаган Йосиф от същото време "в-н-нт-р", което също означава "уногондури".
При условие, че уделът на хан Аспарух е бил разположен в източната част на Кубратова България, е логично да се приеме, че именно българите-оногундури най-напред са поели удара от нашествието на хазарите. Хан Аспарух и неговите българи предпочели да започнат да отстъпват на запад под натиска на хазарите, като в това си отстъпление Аспаруховите българи достигнали до т.нар. местност Онгъл (Оглоса), намираща се на север от Дунавската делта. Повечето специалисти твърдят, че тази местност се е намирала между дунавското устие и поречията на реките Серет и Прут. Името на местността според някои автори идва от българската дума "аул", т.е. "укрепен лагер", а според други-названието идва от "ъгъл".
Пътят на Аспаруховите българи от устието на р. Волга до Дунавската делта е очертан добре от географията на Анания Шикраци и хрониката на Теофан Изповедник. Още тук се вижда, че тези българи са представлявали голяма етническа маса. След като се настанили и укрепили в Онгъла българите-оногундури започнали системни нападения над областта Малка Скития (Добруджа), която се намирала в пределите на Византия. Най-вероятно обект за нападенията са били тамошните крепости Томи (Констанца), Одесос (Варна), Дръстър (Силистра) и някои други. През 680 г. Аспарух предприел и голямо нападение на юг от Стара планина, като войските му стигнали чак до Константинопол. Това нападение е направило сериозно впечатление на редица тогавашни хронисти, тъй като било осъществено във време, когато Византия била наложила над околните народи т.нар. "господарски мир". Данък на империята бил задължен да плаща самият Арабски халифат, както и редица варварски вождове. Точно в това време, когато император Константин 4-ти Погонат имал основание да се радва от плодовете на своите победи, вождът на един "мръсен варварски народ" се осмелил да демонстрира военната си мощ за сметка на империята.
Реакцията на Константинопол била мигновена. Събрана била 60 000-на войска от всички теми на империята и още през лятото, разделена на две части, тя потеглила към Аспаруховия лагер. Императорът, неговата свита, стратезите и конницата били натоварени на кораби и отплавали към Онтъл, а пешата армия тръгнала по суша по добре известния черноморски път Константинопол-Анхиало-Одесос-Томи-Дунавската делта.
В края на лятото на 680 г. византийската армия се намирала в Онгъла. Българите като видели нейните гъсти многобройни редици, се отказали от влизане в открито сражение и избягали в своето укрепление, взимайки всички мерки за защита. Очевидно е, че това укрепление не е било някаква крепост или друго защитно съоражение, а цяла една укрепена територия, обградена с вал и ров, какъвто представлява Галацкия укрепен лагер. Предприетата от тях отбранителна и изчаквателна тактика била обусловена преди всичко от многобройността на византийската армия. В същото това време в продължение на 3-4 дни византийците не предприемали настъпателни действия не само поради блатата, но и поради липсата на съоражения, с които да преодолеят рововете. Византйските хронисти премълчават причините за бездействието на императора и неговата войска, а само отбелязват, че забелязвайки слабостта на ромеите, "мръсният народ се съвзел и станал по-смел" (Теофан Изповедник). По-нататъшният разказ и вплетените в него обяснения целят да придадат на хода на събитията случайност и да снемат отговорността за вината от станалото от византийския василевс.
Константин 4-ти страдал от силни болки в крака (подагра) и бил принуден поради това с 5 кораба и приближените си да замине за Месемврия, за да прави бани. Преди отпътуването си той дал на стратезите и войската следните по-важни разпореждания: да водят частични сражения с цел да измъкнат българите извън тяхното укрепление или ако не успеят да сторят това, да продължат обсадата. Оттеглянето на византийския император в много отношения представлява пълна загадка, която има различни обяснения. Тълкуването на хронистите е доста наивно, за да може да му се вярва. Решителността в предидущите действия на византийския василевс и неговото твърдо намерение да прогони "мръсния и нечист народ, настанил се неочаквано отвъд Дунава и Онголоса", не дават основания да се смята, че той би могъл без сериозна причина да напусне полесражението преди още да се е очертал вероятният изход от поведената война. Някои изследователи са склонни да търсят причината в необходимостта за участие на императора в Шестия вселенски събор, започнал на 7 ноември 680 г. в Константинопол. Това обяснение изглежда по-вероятно, макар че и то в много отношения не удовлетворява. По всичко изглежда, че болестта на Константин 4-ти и предстоящият Вселенски събор са били удобен предлог той да се оттегли от трудния и опасен поход тогана, когато той осъзнал,че изходът от него няма да бъде благоприятен.
Естествено било оттеглянето на императора заедно със свитата и охраняващия го отряд да всее деморализиралия сред византийската армия. Според още едно доста наивно обяснение, целящо да намали стойността на удържаните от Аспаруховите прабългари победа-византийските конници разпространили слух, че императорът бяга и те, обзети от страх, също побягнали, без да са преследвани. Както вече бе отбелязано, преди отпаването си императорът поставил определени и ясни задачи на стратезите. Логично е да се смята, че поражението на византийската конница в започналото сражение е наляло масло в огъня и изцяло е разколебало цялата византийска армия.
В хода на събитията най-ясно проличал пълководческият гений на хан Аспарух-и като стратег, и като ловък тактик. Той изчакал византийската армия, без да се стреми да влиза в открито сражение с нея. Приел първоначално изцяло отбранителна тактика, за да изтощи противника и да внесе изцяло колебание в неговите възможности за постигане на победа в една местност, която поради укрепленията, блатата и реките криела големи изенади. Липсата на какъвто и да било успех и всички обстоятелства изпълнили императора с неверие в крайния изход. Неговото оттегляне-плод на лични мотиви, макар и да не бива да се смята за решаващо, е дало силно оръжие в ръцете на хан Аспарух и българите-оногундури: смелостта и инициативата във воденето на военните действия. Поражението на византийската конница е сложило началото на една развръзка, която е била вече напълно логична.
Теофан Изповедник разказва: "Третият син на Кубрат, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Онгъла, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и давало голяма сигурност за отслабения от раздялата народ.
А император Константин, като се научил, че нов народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава, в Онгъла, и че напада владяната от християните земя, много се огорчил и заповядал на всички отряди да преминат Тракия. И като въоражил флота, потеглил срещу тях по суша и море с намерение да ги унищожи с война.
Българите, като видели многобройната ромейска войска, избягали в укреплението на Онгъла и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързвали сражение поради блатата, българите, забелязвайки слабостта на ромеите се съвзели и станали по-смели.
Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се завърне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, той оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да измъкнат българите от укреплението и да завържат битка с тях, ако се случи да излязат. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга и обзети от страх, се отдали също на бягство. А българите като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. След като българите покорили намиращите се там седем славянски племена, поселили племето на северите от предната клисура до Верегава, а към юг и запад до Авария-останалите седем племена, които плащали данък.
И тъй, след като се разширили по тези места, българите се възгордели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. Защото чудно беше за близки и далечни да слушат, че императорът, който е направил свои данъкоплатци всички- на изток, на запад, на север и на юг-да бъде победен от този новопоявил се народ".
Въпросът за годината на сключване на договора между Българското ханство и Византия дълго време е бил спорен в науката. Господстващото становище, че това е станало през 679 г., отстоявано от авторитетни учени, бе опровергано чрез установяване на хронологическа система, използвана в хрониката на Теофан Изповедник и привличането на някои допълнителни свидетелства. Установено бе, че сключването на договора трябва да бъде отнесено малко преди 9 август 681 г., когато на 16-тото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол сирийският презвитер Константин Апамейски произнесъл реч, заключението от анализа на която може да бъде, че при нахлуването на българите и славяните в Тракия през пролетта-лятото на 681 г. Византия изглежда е претърпяла ново голямо поражение, което я е принудило да сключи позорния мирен договор.
При своето създаване държавата на Аспарух на юг достигала до Стара планина, на запад-до р. Тимок и Аварския хаганат, а на север-най-вероятно до южните склонове на Карпатите. Източната граница на ханството опирала до Черно море и по всяка вероятност до поречието на р. Днепър, така че държавата на Аспарух вероятно е обхващала и част от Кубратова България. Логично е също така да се приеме, че след създаването на Дунавска България значителни етнически маси българи са напуснали своите обиталища на север от Черно море и са се преселили в Аспаруховата държава, за да избегнат властта на хазарите. Така че Дунавска България без съмнение е разполагала със силни демографски ресурси и това е позволило през следващите векове тя да се утвърди като една от доминиращите сили в Европа.
Доколко Византийската империя е съзнала опасността от това, че в непосредствена близост до нейната столица е признала законно владеене на бивши нейни територии от една нова политическа формация се разбира от факта, че тъкмо след поражението при Онгъла и договорът от 681 г. с Българското ханство е била учредена на Балканския п-ов първата тема Тракия. Прилагането на въведената още от император Ираклий военноадминистративна реформа било ефикасно оръжжие за оздравяване на намиращата се в криза държава. В дадения случай съчетаването на военната с административната власт, дадена в ръцете на стратега на темата, било необходимо, за да могат да бъдат възпрени българите при евентуални техни действия на юг от Балкана. Два века и половина подир това в своето съчинение "За темите" Константин Багренородни изяснява същността на нещата и регистрира тези предпазни мерки в глава, посветена на първата тема Тракия, намираща се на Балканския п-ов. Датирането на учредяването на тази тема, която трябвало да бъде форпост на Византия при защитата на Константинопол от българите, трябва да бъде отнесено между 680-685 г.Свързването на строителството на Плиска с името на хан Аспарух позволява да се твърди, че именно тук той след победата в битката при Онгъла установил своята резиденция, която първоначално е представлявала украсен стан, обграден с вал и ров и чак по-късно е прераснала в град с внушителни каменни стени и монументални сгради. Разположена в равнинна област, подходяща за развитие на степно скотовъдство, в непосредствена близост до източно-старопланинските проходи, от където идвала опасността от империята, а също така и възможността по най-бърз и пряк начин да се достигне до Източна Тракия, тази ханска резиденция напълно отговаряла на онова, което българите предпочитали да имат като средище на своето ханство.
Оскъдните сведения за управлението на хан Аспарух не ни позволяват със сигурност да се спрем по-подробно на неговите действия след подписването на договора с Византия през 681 г. Предполага се от някои автори, че той е успял да постави под своята власт и славянското племе тимочани край западната граница на Българското ханство. Съществуват и няякои податки за военни набези на Аспарух на юг от Стара планина, но до промяна на българо-византийската граница със сигурност не се е стигнало. Със сигурност обаче може да се твърди, че и след създаването на Долнодунавска България хан Аспарух е продължавал да има затруднения с нашествията на хазарите. В Анонимната българска хроника е посочено, че някъде към 700-701 г. хан Аспарух починал в битка с "измаилтяните", т.е. с хазарите. От това сведение може да се предположи, че Аспарух с всички сили е бранил североизточните граници на своето ханство, които вероятно са включвали и части от Стара Кубратова България.
С победата, която хан Аспарух постигнал при Онгъла, било поставено началото на Българското ханство. |
| Реклама | |
| Българска история |
| 29/11/2009 |
| stefan |
Назад
|
|
|
